Читать «Дневникът на един ангел хранител» онлайн - страница 124

Събуди се с усещането за огромна празнина. За първи път забелязах върху аурата й следи от неин сън, които бяха като разлято кафе. В началото тези образи се бяха залепили върху меката розова светлина, излъчваща се от кожата й като утринна мъгла. Но с напредването на деня и ясните очертания на всекидневието те започнаха да се наместват в усещането й за реалност. Накрая от съня останаха само откъслечни капки, във всяка от които се мъдреше лицето на Соня — разкаяно и искрено.

Последните задачи, които трябваше да свърши, преди да отпътува за Сидни, бе да остави на склад по-големите вещи от мебелировката си и да вземе визата си от паспортния отдел в центъра на града. Преди да излезе, тя нахлузи същите дънки и същата черна риза, които аз бях избрала от гардероба й преди няколко седмици. Позачуди се защо стояха грижливо сгънати върху леглото, но не се задълбочи твърде и като грабна ключовете за колата си, тръгна надолу по стълбите.

В началото си помислих, че слабата тъмна сянка под колата е петно от изтекло масло. Застанах на паркинга и се огледах внимателно за някакви признаци за присъствие на демони — очаквах, дори ми се искаше да се сблъскам с Рам, Лусинда или Грогор, за да се реванширам за неотдавнашната ни среща. Насочих вниманието си към старичкия сребрист буик на Марго. Тя направи маневра, за да излезе, при което едва не събори контейнера за смет, и тогава забелязах колебливото движение на сянката, която сякаш не можеше да преодолее земното притегляне. Едва когато колата потегли по улицата, осъзнах какво беше това — стълб от черен дим, подобен на потъмняла цветна дъга, пълзеше от сенките покрай кофите за смет нагоре по хълма, та чак до върха.

Спомних си видението си. Не забелязах никого другиго, поне в първите няколко секунди. Единствено жена с бебешка количка по тротоара. Не виждах лицето й. Дали нямаше някой успал се, забързан за работа, да изскочи изневиделица и да предизвика катастрофа? Или пък някой, решил да обърне бутилка „Джак Даниълс“, се движеше по Лексингтън авеню? А може би нещо не беше наред с колата?

В този миг в съзнанието ми изплува детайл от видението. Миг преди Марго да излети през предното стъкло, видях как устните й се движат. Предположих, че говори на мен. На когото и да говореше, то той седеше на мястото до нея.

Настаних се на задната седалка и се надвесих напред, за да съм близо до ухото й.

— Марго — извиках аз. — Не спирай! Не взимай никого по пътя. Чуваш ли ме? Никого. Дори да идва краят на света. Чуваш ли ме, Марго?

Не, не ме чуваше. Крилете ми пулсираха. Разплаках се от облекчение. Точно така, чакам напътствия. Върни ми инстинктите. Нещо, което ще ми подскаже какво става. И точно тогава пулсирането спря. Огледах се, обзета от паника.

Съвсем близо до мен беше Грогор.

— Приятно ли е пътуването? — попита той.

Беше много по-млад сега. Някъде около трийсет. Приличаше на хубав млад адвокат или може би банкер. Гладко избръснат, с мургава кожа. Нов черен костюм. Очевидно гледаше да е в крак с модата. Извърнах се към него, готова за битка.