Читать «Дневникът на един ангел хранител» онлайн - страница 114

Това бе един-единствен път. И все пак момчето искаше игра на карти, вместо разходка до Дисниленд или Морски свят. Иди го разбери.

— Може да поиграем карти? — провикнах се аз.

Тео се закова.

Приближих го с бързи крачки.

— Нали знаеш, ти, татко и аз. Като едно време.

— И татко ли? — ококори той очи. — Нали го мразиш?

Отстъпих крачка. Да знаеше само, помислих си аз.

— Не е вярно — бе единственото, което отроних. — Обичам баща ти.

Момчето прочете истината в очите ми.

— Така е, не може да не знаеш — настоях аз.

Видях, че ми повярва. Идеята го разколеба и той сякаш започна да проверява мислено възможностите.

— Не ги искам онези неща — изтърси той накрая. — Искам само да играем карти.

Уф, олекна ми. Откъде ли щях да намеря сто долара?

Прибрахме се у дома и се обадих на Тоби. Още от вратата видях Нан — искряща мъгла, която ни чакаше на стълбите. Въздъхнах с облекчение. Беше тук, за да пази гърба ми. Имах достатъчно причини да се притеснявам. Не възнамерявах да се срещам и с Тоби по време на това свое приключение. Единствената ми мисъл, когато се впуснах в него, беше Тео и желанието ми да променя нещо в неговата съдба, лекувайки раните, които бях нанесла в живота му.

Точно на него от всички хора на света. Както е известно, понякога камъкът се разцепва много преди да е нанесен удар.

Позвъних на Тоби в жилището му. Знаех, че работи у дома. Завършваше новата си книга. Първото, което попита щом чу гласа ми, бе:

— Случило ли се е нещо?

— Не, нищо няма. Питахме се двамата с Тео дали би искал да дойдеш и да направим тази вечер една игра на покер?

Пауза.

— Това някаква шега ли е?

Примигнах. Тео се смееше срещу мен и това ми вдъхна кураж. С жестове ми даде да разбера, че няма да е зле и да хапнем тримата.

— Освен това Тео предлага да си вземем нещо за ядене= — Тео направи няколко движения от кунгфу. — Китайско например.

— Марго — гласът на Тоби бе скован и напрегнат, — нали се бяхме разбрали да постъпиш в клиниката за един месец? И това обещание ли няма да изпълниш?

Ядът му ме подразни. Гая, помислих си аз, нека ми даде шанс. Само веднъж. Само този път.

— Тоби, много съжалявам. Наистина.

Тео направо се размекна от изненада и щастие. Тоби отсреща дишаше тежко. Представях си как се пита: Друсана ли е? Или е бременна? Или може би отчаяна? Преди да реши, че съм искрена.

— Виж какво, Марго — подхвана той и преди да довърши, го прекъснах:

— Постъпвам в клиниката следващата седмица. Имаш думата ми, Тоби. Обещавам да бъда там другата седмица. И сега съм чиста — засмях се аз. — Побързай, да не цепим картите без теб.

Ето как отново седях със сина и съпруга си и играех покер. Толкова отдавна не бях го правила, че през по-голяма част от времето двамата трябваше да ми обясняват правилата като на двегодишна, забавлявайки се с моята липса на съобразителност. Ядох и китайска храна — с вилица, не с пръчици, което бе повод за нови шеги и подигравки. Правех всичко възможно да развеселявам Тео, чийто глас се извисяваше като перо на птица, полетяло на лунната светлина. Подхванах разговор дори за последния филм на Спилбърг, за това, че и той може да стане актьор. Тоби стискаше картите си и местеше поглед ту към мен, ту към сина си, усмихваше се и мислеше.