Читать «Дневникът на един ангел хранител» онлайн - страница 113

Стиснах устни. По-добре да не говоря много. Каси взе слушалката на телефона и набра някакъв номер. На училищния психолог или на учителя на Тео.

— Обаждам се от рецепцията. Майката на Тео Послусни е тук. Иска да говори с него. Ами да. Момчето идва — вече към мен довърши тя.

Отдадох чест като военен и ударих токове. Огледах се и забелязах стол наблизо. С бързи крачки се насочих натам, седнах и скръстих глезени.

Ето го и Тео. С преметната през рамо раница, синята риза висеше над панталоните, а щръкналата нагоре рижа коса се виеше около врата. Тео имаше луничките на баща си, носът бе чип, а мръсните маратонки всеки миг щяха да се разпаднат на краката му. Направи ми впечатление обърканото лице, по което играеха чувства на смут и недоверие.

Сълзи рукнаха от очите ми и едва се сдържах да не падна на колене и да поискам прошка за всичко, дори за нещата, които още не му се бяха случили. Успях да потисна надигналото се чувство на вина и се изправих.

— Здравей, Тео. — Думите някак ми пречеха, сякаш бяха твърде големи за моята уста, натежали от дългите години очаквания и внезапния копнеж да го прегърна.

Той само ме гледаше.

— Тео — притече се на помощ Каси и се усмихна, — майка ти казва, че има спешен проблем в семейството. Налага се да поговорите. Нали? Не бързайте. Нали знаеш, че те подкрепям във всичко? — Тя му намигна бодро.

Вълна на благодарност ме заля, стегнах се и преглътнах сълзите. Все още объркан, Тео ми позволи да сложа ръка на рамото му и тръгна с мен към изхода.

Проговори едва когато изминахме няколко пресечки.

— Да не е умрял татко?

Заковах се на място. Съвсем бях забравила за спешния случай.

— Не, Тео. Исках само да прекарам малко време с теб. Да се позабавляваме.

Момчето тръсна глава и отново тръгна. Побързах да го догоня.

— Тео? Какво има?

— Винаги правиш така.

Така ли?

— Какво правя?

— Остави ме — ускори той крачка. — Знаех си, че нещо ме лъжеш. Какво искаш сега? Да ме отмъкнеш, за да отмъстиш за нещо на татко. Пак ще сипеш отровни думи по негов адрес, нали? Няма да стане…

Всяка дума бе като ритник в корема. Стоях стъписана известно време, но бързо се съвзех и се спуснах след момчето.

— Чуй ме.

Най-сетне той спря, дишаше тежко, но отказваше да ме погледне.

— Ами ако ти кажа, че съм готова да направя каквото кажеш? Нещо, за което си мечтаеш? Единственото, което искам, е да направим онова, което искаш най-много на света.

Вдигна очи, за да види сериозно ли говоря, сетне се замисли.

— Искам сто долара.

— Готово — заявих аз. — Какво още?

— Нинтендо с десет игри.

— Добре. Друго?

— Костюм на Скай Уокър с пелерина и ботуши с меча и всичко останало.

— Добър избор. Нещо друго?

Щеше ми се да го побутна в правилната посока.

— Нещо, което искаш да направим двамата. Като например да отидем в зоологическата градина, може би? Или вечеря и кино? Казвай, аз черпя.

— Нищо не искам. — Той отново тръгна напред.

Изпратих го с поглед. Изведнъж се сетих, че може би Джеймс е с него.

— Джеймс — тихичко го повиках аз. — Помогни ми.

— Мечтае да играете тримата с Тоби на карти.

— Карти ли? Нищо друго? — Внезапно блед спомен за това, как играем карти, изникна в паметта ми. Това беше в период, когато се опитвахме да закрепим отношенията си. Тео едва ли е бил на повече от пет. Тоби бе започнал да го учи да смята и използваше карти, така че много скоро седяхме тримата на пода в дневната и играехме на съвсем примитивен покер. Тео се заливаше от смях, доволен, че ни е обрал за по-малко от час.