Читать «Дневникът на един ангел хранител» онлайн - страница 112

Нан изчезна и ме остави отново сама. Загледах се в светлините на града, закопняла за присъствието на архангели.

Спах до късно. Без да искам паднах от леглото, после се попарих с врялата вода в банята — съвсем бях забравила значението на червената точка върху крана на душа. Нахлузих едни дънки на Марго и някаква черна риза и започнах да търся остатъци от грим. Погледнах се в огледалото — изглеждах по-млада от Марго, малко по-слаба и с по-здрав вид. Косата ми бе по-дълга и по-тъмна, веждите — по светли и по-дебели от нейните. Открих малко червило, пинсета и руж, след което излях шишенце обезцветител върху косата си с надеждата, че ще се получи нещо по-добро. След това пуснах ножиците в действие. Към края на цялата процедура напълно бях забравила за заплахата от демоните и нищо не можеше да ме отклони от решението да изпълня плана си.

Излязох навън в прохладната манхатънска утрин, за да взема автобус до училището на Тео, но усетила лекия вятър върху лицето си, предпочетох да измина пеша всичките трийсет пресечки до там. Насреща ми непозната жена рече на висок глас „Добро утро“. „Наистина е добро, нали?“ — отвърнах аз. Малко по-нататък бездомник поиска да му дам някакви монети. Спрях, за да му обясня какъв късметлия е, че е жив, а той ме изпрати със зяпнала уста. Продължих напред, усмихвайки се щастливо на факта, че мога да разговарям с хората, а те ме чуват и отговарят.

Приближавайки училището, забавих крачка. Трябваше да обмисля внимателно следващия си ход. Тук вече не ставаше дума за сън или за писмо, което можеш да препишеш, нито пък за представление, което да изнесеш отново. Имах усещането, че всяка дума, всяко действие щеше да е като изсечено в камък. Дори още по-силно, с истински невъзвратими последствия. Сякаш щях да дълбая с длетото на места, където вече е дълбано. Ако не внимавах, каменният блок щеше да се разцепи.

Помислих си да изчакам биенето на звънеца и да пресрещна Тео на вратата, за да му предложа да се поразходим. Ами ако Тоби е там? Или Тео избяга, щом ме види? Реших да вляза направо и да го извадя от час. Ако учителят му нареди да тръгне с мен, вероятно нямаше да откаже. Щеше да го направи, макар и с неохота.

Застанах пред дежурната на входа. Познавах я, това беше Каси. Гримираната с тежък грим училищна рецепционистка. Направих твърде неуспешно усилие да се усмихна, на което тя не отговори. Спомних си, че няколко пъти се бяхме срещали.

— С какво да ви помогна? — попита Каси, докато ме оглеждаше от главата до петите.

Не успях да се сдържа и се изкисках — не можех да свикна с факта, че хората ме виждат и говорят с мен. Дали пък не реши, че съм друсана?

— Как си? А? Аз съм Рут… Не, извинявай. Марго. Аз съм Марго Делакроа.

Жената ме гледаше ококорена. Не започнах добре. Марго, аз съм Марго, повторих си няколко пъти. Чух се да го казвам и на глас, което още повече стъписа жената.

— Майка съм на Тео Послусни — продължих по-бавно, като човек, чийто матерен език не е английският. — Налага се да го взема от училище за малко. Проблем в семейството.