Читать «Дневникът на един ангел хранител» онлайн - страница 110

— Моята цена ли? Да не съм търговец?

— Знаеш какво имам предвид.

Той пристъпи към мен и вече можех да различа вените на шията му, ветрилообразните бръчки на скулите. Съвсем като истински беше.

— Според мен думата, която ти е необходима, е „възможност“. Искаш да станеш отново смъртна, за да свършиш онова, което трябва — да сложиш тапа на тия там. — И той посочи крилете ми.

— Как се прави това?

Той притисна длан до гърдите си и направи поклон.

— За мен ще бъде голяма чест. Трябва да бъдат запечатани, или иначе казано, да бъдат отстранени от реката на вечността, която тече в подножието на Божия трон, така че Всевишният да не вижда какво правиш. Само така ще получиш възможността да промениш онова, което искаш. Ясен ли съм?

— Стига, Грогор. Какво още?

Направи се на смутен. Не свалях очи от него. Най-накрая той отклони поглед и сви рамене.

— Съществува риск, в зависимост от положението ти.

— И какъв е той?

— Какво според теб ще си помисли Бог, ако някой от ангелите му наруши правилата?

— Няма да ме допусне до Небесата.

С бавни движения той започна да ръкопляска.

— Може да не ги видиш никога.

И Тео нямаше да ги види.

Мислите ли, че се поколебах дори за миг?

22

Седем дни

Също като Пепеляшка, чиито парцаливи дрехи падат и само за миг, като по чудо, вече е с бална рокля, моята синя одежда изчезна и аз се оказах в реалния свят.

Оставих Грогор да намаже крилете ми с горещ катран от казаните на ада, при което течността им пресъхна и започнах да усещам, изпищях, тъй като докосването на катрана ми причини болка, потреперих и от студа на мокрите плочки в банята, върху които стоях боса, олюлях се от тежестта на собственото си тяло — сякаш цял слон се бе стоварил отгоре ми.

Не ми се получи така елегантно като при Пепеляшка, но все пак оставих след себе си кристална пантофка.

Докато се усетя, синята ми рокля се сви и се превърна в малко синьо украшение. Прибрах го в чекмедже на скрина на Марго. Вече бях шпионин в света на хората. Налагаше се да скрия всичко, свързващо ме с онова, което правих доскоро. И така щеше да бъде, докато приключех със задачата, която си бях поставила. На първо място, щях да потърся отново път към Тео и да се заема с лекуването на неговите рани. На някои това може да се стори доста амбициозно. Но бях убедена, въпреки очевидния ми провал при първия опит, че ще успея да облекча болката му със силата на майчината обич. Щях да поставя началото на един дългосрочен план за разбуждане на Марго, за да осъзнае каква нужда има момчето от нея, да разбере страданието и болката му.

Бях подбрала момента много внимателно. Чух как адвокатът на Марго я посъветва, ако държи да спечели делото за попечителство, да мине четириседмичен курс на лечение в подходящо заведение, защото така има шанс да убеди съдията, че е отговорна майка. Успееше ли, можеше да разчита на пълно попечителство или в най-лошия случай — на частично. Марго веднага се съгласи, макар да не беше много сигурна, че иска да го направи. Това, в което бе убедена, е, че иска да спечели нещо, каквото и да е, за да докаже на себе си, че не е загубила абсолютно всичко.