Читать «Дневникът на един ангел хранител» онлайн - страница 108

— Преди време бях в твоето положение — въздъхна Нан. — Задавах въпроси, разкайвах се, имах усещането за загуба. Ще видиш Бога. Ще видиш Небесата. А там има само радост. Не го забравяй.

Всеки път, когато виждах копнежа и болката на лицето на Тоби при всяка среща с Тео или когато наблюдавах мечтите на Марго за живота й с Тоби, гледах я как плаче или как се задълбочава омразата й към Тоби заради измяната му, думите на Грогор кънтяха в ушите ми, а лъжите, които надничаха зад гърба им, загубваха своето значение.

Дали винаги успяваме да различим точния момент, когато съдбата се намесва в нашия живот, влиза в действие и оформя пътя ни? Можем ли да уловим този момент, когато все още има възможност да се върнем назад и да поправим грешните стъпки — обичайните заподозрени — така че да ги обърнем в правилната посока? В състояние ли сме да посочим тези заподозрени? Да, полицай, това е заподозреният с белега. Така е, сър, това е човекът, който прилича на моя баща. Познах в негово лице онзи, който тикна живота ми в калта.

Не исках да се откажа да откривам важните, определящи моменти в своя живот. Марго е такава, каквато е, и единственото, което можех да правя, е да изпълнявам задачата си. Мъчех се да свърша последната, но и най-важна част от работата си: да я обичам. Тя определено не ми помагаше. Ето, вижте сами.

Марго се приготвя да отива на работа. Цялото й същество копне за питие. Открива бутилката зад камината и я запраща в стената. Празна е. На всяка крачка се спъва в чаши. Тео се събужда. Вече закъснява за училище. На седем е. Има спокойните очи на баща си и рижата му коса. Темпераментът му, неспокоен като този на Марго — бързо се пали както от раздразнение, така и от обич. Обожава баща си. Опитва се да пише разкази като него, но все още не може да преодолее дислексията. Обърнатите букви и правописните грешки го вбесяват.

Марго крещи на момчето да става. Тя е тази, която не го е събудила навреме, но забравя този факт и детето се измъква изпод завивките и се насочва към тоалетната. Понечва да се изпишка, но в този момент Марго го блъсва настрани, за да провери дали няма бутилка зад казанчето. Той изкрещява. Тя отвръща с подобаващ крясък. Главата й се цепи от болка и момчето само допринася за това.

— Нищо не правиш както трябва — вика тя. — Открай време.

— Какви ги говориш — отвръща той разярен. — Ти си тази, която е вечно пияна.

— Какви ги говоря ли? — крясва тя насреща му. — Само това, че без теб животът ми щеше да е далеч по-лесен. Да не беше се раждал.

— Добре — казва момчето, — ще отида да живея при татко.

Облича се и трясва вратата с всичка сила. Прибира се при нея вечерта, но никой от двамата не говори.

Но ключовият момент в живота на Тео съвсем не беше онзи, в който тя заяви, че е по-добре да не се е раждал. Неведнъж беше чувал подобни изказвания. Определящото за него бе друго — трескавата нужда на майка му от водка. Беше стигнал до заключението, че тя е пияница и откачена, беше се питал и какво трябва да си е мислел баща му, за да се ожени за нея, но по-важният въпрос бе: Какво толкова има в това, което тя търси с такава страст, все едно е еликсирът за вечна младост?