Читать «Дневникът на един ангел хранител» онлайн - страница 106

Мигът, в който адът се изсипа отгоре им.

Мигът, в който моят брак приключи.

На другата сутрин Марго му каза да си събере багажа. Чувствата й бяха толкова силни, че биха разбили увещанията ми и извиненията на Тоби, дори да бяха крепостна стена. Затова той си взе комплект дрехи и се изнесе в жилището на свой приятел. Когато след месец приятелят му се премести в друг щат, той пое целия наем. От Марго нямаше ни вест, ни кост. Аз бях съсипана. След шест месеца тя подаде молба за развод. Сутринта, когато получи известието, Тоби свали огледалото от стената и го разби на пода, превръщайки го в мозайка на отчаянието си. За миг, преди да бъде заличено от сълзите му, във всеки къс се появи лицето ми.

Мъката ми от раздялата им скоро се превърна във всеобхватно разочарование от всичко. Това чувство ме обземаше всеки път, когато се замислех над онова, което си спомнях за живота си точно преди да умра. Обстоятелствата около смъртта ми бяха все още неизяснени — бях жива, а на следващия ден гледах мъртвото си тяло и миг след това бърборех с Нан в отвъдното. Но периодът преди това беше ясен в съзнанието ми като ледникова вода — Тео беше изпратен в затвора. С доживотна присъда. Нещо в стомаха ми започна да обръща показалеца на вината в посока към мен.

Скоро след това се появи Грогор. Избра за това стаята на Тео — скрита заплаха, която накара Тео да заплаче в съня си. Това отклони вниманието на Марго за достатъчно дълго време, така че той можа да си поговори с мен.

Не знам защо и не искам да знам как, но Грогор не беше вече противното, горящо чудовище от първата ни среща. Беше заприличал на човек. Висок, с ъгловата челюст, мастиленочерна, загладена зад ушите коса — онзи тип мъж, какъвто харесвах някога. Хвърляше дори слаба сянка, а предният му зъб беше нащърбен. Толкова приличаше на човек, че дори се отпуснах.

— Идвам с мир — рече той и протегна ръка усмихнато.

— Излез, Грогор — казах аз и издигнах сноп светлина. Не бях забравила последния ни „танц“.

— Моля те, недей — стисна той ръце умолително. — Дошъл съм да се извиня. Най-сърдечно.

Хвърлих към него сноп светлина, силна като удар на кола, и го повалих насред стаята. Той падна пред скрина и се закашля, застанал на четири крака.

— Ако не се махнеш, ще те убия — предупредих го аз.

— Да ме убиеш ли? — изхили се той и се изправи. — Сега, когато искам да видя.

— Добре — вдигнах аз рамене. — Ще се задоволя да те разбия на парчета. — Издигнах една по-малка сфера от светлина, която запратих в краката му.

— Недей — приведе се той. — Искам да направя много щедро предложение. Изслушай ме.

— Имаш десет секунди — вирнах аз глава.

Той се изправи и подръпна краищата на сакото си, за да възвърне самообладанието си.

— Знам, че искаш да промениш нещата. Знам, че Марго се зае да опропасти един иначе прекрасен живот — живот, от който би искала да имаш хубави спомени, живот, в който да подготвиш по-добро бъдеще за Тео.

Обърнах се и застанах пред него. Крилете ми изпращаха послания, бързо и яростно. Изгони го, начаса. Прикрива лъжите си зад истини. Прогони го.