Читать «Дневникът на един ангел хранител» онлайн - страница 104

Най-сетне Тоби успя да убеди Марго да поднови потъващото си приятелство със Соня.

— И дума да не става — възрази тя. — Да не си луд? След като ни изрита от апартамента си, когато нямаше къде да отидем?

Тоби си помисли да спомене откраднатия медальон на Соня, но се спря навреме.

— Добре — каза той. — Аз само… Не ми е приятно да те гледам сама, нали знаеш? Майките имат нужда от помощна мрежа. — Той отново бе гледал Опра. — Мислех си, че ще ти се отрази добре да имаш женска компания — въздъхна той. — А ти и Соня бяхте като…

— Като какво?

— Като сестри. Бяхте ей така — и той кръстоса средния си пръст върху показалеца. — Близки, разбираш ли?

Да, мислех си аз. Бяхме. Някога, едно време.

Марго настоя Тоби да се обади. Доволна, че Соня няма да я отхвърли, тя взе слушалката от него. Накрая с помощта на подсказванията на Тоби от другия край на стаята, успя да каже:

— Защо не се отбиеш за вечеря. — Макар и да го изрече по-скоро като твърдение, отколкото като въпрос. Мразеше да моли.

И аз не бях въодушевена от идеята. Подозренията ми не бяха намалели ни най-малко. Но не направих нищо. Гледах как тримата прекарват една съвършено приятна вечер, изтегнати на новите кожени дивани, вдигайки наздравици за успеха на Тоби, а Тео, вече на четири години, спеше непробудно. И чаках.

Последните няколко години Соня беше прекарала в Париж. Отслабнала, извисена на своите обувки с петнайсетсантиметрова платформа, тя подхвърляше френски думи, имена на знаменитости и прочути фотографи в разговора. Марго неспокойно се въртеше във фотьойла си. Поглеждаше пуловера си от разпродажба с дупки под мишниците, джинсите й вече бяха протрити на коленете. После поглеждаше Соня, трептяща по последна парижка мода, дългите, само за реклама на бански костюм крака. Толкова красива, мислеше си Марго. Забрави, казах й аз. Страда от булимия и е самотна. Защо не съм като нея? Сигурно Тоби щеше да се чувства по-добре с нея, отколкото с мен. И тогава разбрах за първи път — като анорексичка, която вижда на снимка подобната си на скелет фигура и си казва: „Да, не съм толкова дебела“, си помислих: „Да, едва сега разбирам. Не, Тоби не ме обича. Аз самата не се обичам“.

Затова неуморно заповтарях: Тоби те обича. Но като наблюдаваше как Соня насочва досадния си разказ за артистичното общество от Монмартър към Тоби и при всеки сгоден случай се пресяга да изтупа невидима прашинка от крачола на панталона му, Марго потъна в унинието на самозащитата си. От време на време Соня хващаше ръката на Тоби, вдигаше я нагоре и я пускаше.

— Обещай да ме посетиш в Париж, Тоби, моля те.

Гая се опитваше да накара Тоби да обърне внимание на изражението на Марго. Преди малко той беше изпил четири джина с тоник един подир друг. В резултат на това се облягаше все по-близо и по-близо до Соня, съгласи се да иде в Париж, а сетне, за да допълни с рани, започна да сипе шеги за едно минало, в което Марго не участваше. Накрая Гая разкъса ципата, обвиваща разсъдъка на Тоби, и пробуди съвестта му. Той погледна към Марго и дръпна пръстите си от ръката на Соня.