Читать «Малки богове» онлайн - страница 32

Молитви и молби можеха да бъдат отправяни на мястото на Риданията. Те без съмнение щяха да бъдат чути. Даже беше възможно да се вслушат в тях.

Зад Мястото, което представляваше площад, широк двеста метра, се издигаше самият Голям Храм.

Там, без сянка съмнение даже, слушаше Бог.

Или поне някъде наблизо…

Хиляди поклонници посещаваха Мястото всеки ден.

Една пета ритна черупката на Ом, като го запрати в стената. При отскока някаква патерица улови края на черупката му и го запокити в тълпата, завъртайки го като монета. Той се бухна в преносимата постеля на някаква старица, която, както много други си мислеше, че ефикасността на молбата ѝ се увеличава от количеството време, което прекарва на площада.

Богът примигна объркано. Това беше почти толкова лошо, колкото и орлите. Беше почти толкова лошо, колкото мазето… не, може би нищо не беше толкова лошо, колкото мазето…

— В селото ни от три години е все суша… малко дъждец, а, Боже?

Като се въртеше на върха на черупката си и вяло се чудеше дали правилният отговор ще накара хората да спрат да го ритат, Великият Бог промърмори:

— Нямаш проблеми.

Тресна го още един крак — невидим за никого от набожните, сред гората от крака. Светът се замъгли.

Той долови старчески глас, потопен в безнадеждност, който казваше:

— Боже, Боже, защо трябва да вземат сина ми в Божествения Ти Легион? Кой ще се грижи сега за стопанството? Не можеш ли да вземеш някое друго момче?

— Не се безпокой за това — изписука Ом.

Един сандал го улови изпод опашката и го запокити на няколко ярда през площада. Никой не си гледаше в краката. Общоприето вярване беше, че погледът, прикован в златните рога върху храмовия покрив, докато човек произнася молитвата си, ѝ придава сила. И ако присъствието на костенурката смътно се отбелязваше като удар в кокалчето, то се отхвърляше с автоматично ритване от страна на другия крак.

— … жена ми, която е болна от…

— Добре!

Ритник…

— … изчисти кладенеца в селото ни, който е заразен с…

— Дадено!

Ритник…

— всяка година идват скакалците и…

— Обещавам, само…!

Ритник…

— … изгубен в морето от пет месеца…

— … престанете да ме ритате!

Костенурката се приземи, дясната ѝ страна обърната нагоре, в малко свободно пространство.

Видима…

Толкова много от живота на животните е следване на модела и ролите на преследващия и преследвания. За случайния поглед гората е, ами, просто гора; в очите на гълъба тя е толкова маловажния, неясен зелен фон на ястреба, когото не е забелязал върху клона на дървото. За миниатюрната точка на ловуващия мишелов във висините, цялата панорама на света е просто мъгла, сравнена с бягащата плячка в тревата.

От мястото, където беше кацнал в самите Рога, орелът се стрелна в небето.

За щастие, същото усещане за формите, което правеше костенурката толкова забележима на площад, пълен с бързащи човеци, накара единственото ѝ око да се извърти нагоре в ужасено очакване.