Читать «Малки богове» онлайн - страница 34

— Добре. Те имат няколко въпроса към теб.

Брута кимна.

Много дебелият мъж се наведе напред.

— Имаш ли език, момче?

Брута кимна. След което почувствал, че може би това не е достатъчно, го извади за оглед.

Ворбис сложи ръка върху ръката на дебелия, за да го спре.

— Аз мисля, че нашият млад приятел е прекалено наплашен — меко каза той.

Усмихна се.

— А сега, Брута — моля те, прибери го — ще ти задам няколко въпроса. Разбираш ли?

Брута кимна.

— Когато най-напред влезе в жилището ми, няколко секунди ти постоя в предверието. Моля те, опиши ми го.

Брута облещи очи като понички срещу него. Но турбините на спомена се задвижиха против волята му и заизливаха думите си в предната част на мозъка му.

— Това е стая около три квадратни метра. С бели стени. По пода има пясък, с изключение на ъгъла до вратата, където се виждат плочите. На отсрещната стена има прозорец, на височина около два метра. На прозореца имаше три решетки. Има трикрако столче. Има света икона на Пророк Оссори, издялана от афациево дърво и украсена със сребърно листо. В дъното на левия ъгъл на рамката има драскотина. Под прозореца има полица. На нея има само един поднос.

Ворбис събра дългите си тънки пръсти пред носа си.

— А върху подноса? — попита той.

— Моля, господарю?

— Какво имаше върху подноса, синко?

Образи заиграха пред очите на Брута.

— Върху подноса имаше напръстник. Бронзов напръстник. И две игли. Върху подноса имаше и връв. По нея имаше възли. Три възела. Имаше и девет монети върху подноса. Върху него имаше и сребърна чаша, украсена с рисунка на афациеви листа. Имаше и дълга кама, струва ми се, че беше стомана, с черна дръжка със седем резки по нея. Върху подноса имаше и малко парче черен плат. И перодръжка и плоча…

— Разкажи ми за монетите — промърмори Ворбис.

— Три от тях бяха центове от Цитаделата — незабавно отговори Брута. — Две изобразяваха Рогата, а едната — седмичната корона. Четири от монетите бяха много малки и златни. Имаше нещо писано върху тях, което… което не можах да прочета, но което, ако ми дадете перодръжка, мисля, че бих могъл…

— Това някакъв номер ли е? — попита дебелият.

— Уверявам ви, каза Ворбис — че момчето е зърнало цялата стая за не повече от секунда. Брута… разкажи ни за другите монети.

— Другите монети бяха големи. Бронзови. Бяха дерехми от Ефеб.

— Откъде знаеш? Те почти не са познати в Цитаделата.

— Виждал съм ги веднъж преди това, господарю.

— Кога?

Лицето на Брута се изкриви от усилието.

— Не съм сигурен… — започна той.

Дебелият мъж засия срещу Ворбис.

— Ха! — каза той.

— Мисля… — продължи Брута, — … че беше следобед. Но може да е било и сутринта. Около обед. На 3 Груни, в годината на Учудения Бръмбар. Някакви търговци бяха дошли в селото ни.

— На колко години беше по това време? — попита Ворбис.

— Бях на три години без един месец, господарю.

— Не го вярвам — рече дебелакът.

Устата на Брута се отвори и затвори един-два пъти. Откъде знаеше дебелият? Той не е бил там!

— Може и да грешиш, синко — рече Ворбис. — Ти си вече голямо момче на… колко… седемнайсет или осемнайсет години? Ние мислим, че ти не би могъл да си спомниш наистина чуждестранна монета, която случайно си зърнал преди петнайсет години.