Читать «Малки богове» онлайн - страница 22

Това беше проблемът на всички колебливи конспиратори в цялата история: как да се занимаваш с конспирация без всъщност да промълвиш и дума на съконспиратор, на когото нямаш вяра, и който, вероятно, ако бъде донесено, ще насочи обвинителния нажежен ръжен на прегрешението срещу теб.

Малките капчици пот по челото на Друнах въпреки топлия вятър подсказваха, че в същото това време секретарят се терзае. Но не го доказваха. А колкото до Фри’ит, да не умира му се беше превърнало в навик.

Той нервно изщрака с пръсти.

— Свещена война — каза той. Това беше достатъчно безопасно. Изречението не включваше ни най-малката вербална улика за това какво мисли Фри’ит за перспективата. Той не беше казал: „О, боже, никаква Проклета свещена война, тоя човек луд ли е? Някакъв идиот-мисионер е убит, някакъв човек пише някакви глупости за формата на света, и ние трябва да ходим да се бием?“ Ако го притиснеха, а всъщност, ако го разпънеха и му изпотрошаха костите, той винаги можеше да заяви, че е имал предвид: „Най-после! Това е възможност, която в никакъв случай не бива да се пропусне, да умрем величаво за Ом — единственият истински Бог, който ще Стъпче Нечестивците с Копита от Желязо!“ Не че щеше да има кой знае каква разлика, показанията никога не помагаха, след като веднъж вече си попаднал в дълбоките подземия, където обвинението притежаваше статута на доказателство, но това поне може би щеше да остави у един-двама инквизитори усещането, че може просто да са сбъркали.

— Разбира се, Църквата е далеч по-малко войнстваща през последните век-два — каза Друнах, докато гледаше надолу към пустинята. — Доста се е ангажирала със светските проблеми на империята.

Твърдение. Нито една пукнатина в него, където би могла да се вмъкне машина за разкъсване на костите.

— Но спомни си кръстоносния поход срещу Ходгсонитите — сдържано каза Фри’ит. — И Покоряването на Мелхиоритите. А така също и Разобличаването на лъжливия пророк Зеб. Както и Поправянето на Асхелианците, и Опрощаването на греховете на…

— Но всичко това беше само политика — каза Друнах.

— Хмм. Да. Разбира се, прав си.

— Както и, разбира се, никой не може да подлага на каквото и да било съмнение мъдростта на една война, която да увеличи славата и величието на Великия Бог.

— Не. Никой не може да се съмнява в това — каза Фри’ит, който беше пребродил много бойни полета на следващия ден след величествената победа, когато човек има предостатъчна възможност да види какво означава да спечелиш. Омнианците забраняваха употребата на каквито и да било опиати. В случаи като този забраната действаше сурово, когато човек не смееше да си легне от страх пред собствените си сънища.

— Великият Бог не беше ли заявил, чрез Пророка си Абис че няма по-велика и по-достойна жертва от тази да жертваш собствения си живот за Бога?

— Наистина, така беше — каза Фри’ит.

Не можеше да не си спомни, че Абис беше стоял епископ в Цитаделата цели петдесет години, преди Великият Бог да го Избере. Врагът никога не беше излизал срещу него с вик и със сабя в ръката. Той никога не беше поглеждал в очите някого, който му желае смъртта — не, естествено, че беше, през цялото време, защото, разбира се, Църквата си имаше своя политика — но поне не те бяха държали средствата за този край в ръцете си навремето.