Читать «Малки богове» онлайн - страница 21

— Хора? — най-сетне каза тя. — Вие печете хора в него?

— Ето — победоносно каза Брута. — Така ти доказваш че не си Великия Бог! Той щеше да знае, че разбира се не горим хора там вътре. Да горим хора там вътре? Това би било нечувано!

— А! — рече костенурката. — Тогава какво…?

Той е за унищожаване на еретическите вещи и на други такива боклуци — каза Брута.

— Много разумно — каза костенурката.

— Грешниците и престъпниците се пречистват от огъня в ямите на Квизицията или понякога пред Големия Храм — каза Брута. — Великият Бог би знаял това.

— Мисля, че трябва да съм го забравил — тихо отвърна костенурката.

— Великият Бог Ом — да се светят рогата му — би знаял, че Той Самият е казал на Пророк Уолспър… — Брута се прокашля и счупи вежди в кривогледо изражение което означаваше, че начева сериозна мисъл.

— „Нека светият огън да унищожи напълно неверника“. Това е стих шейсет и пет.

— Аз ли съм го казал?

— В Годината на Милостивия зеленчук Епископ Крийбълпхор е покръстил един демон единствено със силата на разума — отвърна Брута. — На практика той влязъл в Църквата и станал протодякон. Или поне така казват.

— Нямам нищо против борбата — започна костенурката.

— Лъжовният ти език не може да ме изкуши влечуго — каза Брута. — Защото аз съм силен във вярата си.

Костенурката изръмжа от усилието.

— Гръм да те порази!

Малък, съвсем малък черен облак се появи над главата на Брута и малка, съвсем малка мълния леко опърли едната му вежда.

Имаше сила почти колкото искрата, която изскача от козината на котка в горещо сухо време.

— Ох!

— Сега вярваш ли ми? — попита костенурката.

На покрива на Цитаделата духаше малко вятър. Той предлагаше също така и добър изглед към високата пустиня.

Фри’ит и Друнах изчакаха малко, докато възобновят дишането си.

После Фри’ит каза:

— Тук горе на безопасно място ли сме?

Друнах вдигна очи. Един орел кръжеше над сухите хълмове. Улови се, че се чуди колко ли добър е слухът на орела. Той определено беше добър в нещо. Дали това не беше чуването? Би могъл да чуе създание половин миля под себе си в тишината на пустинята. Какво по дяволите… не би могъл и да говори, нали така?

— Може би — рече той.

— Мога ли да ти имам доверие? — попита Фри’ит.

— А аз мога ли да ти имам доверие?

Фри’ит забарабани с пръсти по парапета.

— Уф! — каза той.

И в това беше проблемът. Това беше проблемът на всички наистина тайни общества. Те бяха тайни. Колко члена имаше Движението на Костенурката? Никой не знаеше точно. Как се казваше човекът до теб? Други двама членове знаеха това, защото те са го въвели, но кои бяха те зад тези маски? Защото знанието беше опасно. Ако знаеш, инквизициите можеха бавно да го измъкнат от теб. Така че, човек имаше грижата да не знае. Това правеше разговорите по време на килийните срещи много по-лесни, а извън тях — невъзможни.