Читать «Малки богове» онлайн - страница 24
Тери Пратчет
— Наистина.
От молитвените кули навсякъде в границите на Цитаделата, дяконите нареждаха монотонно поредната служба.
Брута трябвате да бъде в клас. Но отците-възпитатели не бяха много строги с него. В края на краищата, той беше пристигнал, запознат до съвършенство с всяка една Книга от Септатюха и знаеше всички молитви и химни наизуст, благодарение на баба си. Вероятна приемаха, че е полезен. Като услужливо правеше неща, които никой друг не искате да прави.
Той прекопаваше бобените редици заради самото прекопаване. Великият Бог Ом, макар и понастоящем малкият бог Ом, ядеше листо от маруля.
През целия си живот, мислеше си Брута, съм знаел, че Великият Бог Ом — той направи знака на свещените рога някак апатично — е… ъ… ъ… нещо велико в небето, или понякога, когато слезе долу в света, е като огромен бик или лъв, или… все едно, нещо голямо. Нещо, което да гледаш с почит и уважение. Някак си костенурка не е съвсем същото. Опитвам се с всички сили… но не е същото. И като го слушам да говори за СептАрхите, сякаш са били просто… просто някакви побъркани старчоци… всичко е като сън…
Някъде в дъждовните гори на Брутовото подсъзнание изникна пеперудата на съмнението и размаха експериментално крило, без въобще да знае какво казва теорията на хаоса за тези неща…
— Сега се чувствам доста по-добре — каза костенурката. — По-добре от много месеци насам.
— Месеци? — попита Брута. — От колко време си… болен?
Костенурката стъпи с единия си крак върху листо.
— Какъв ден сме днес? — попита тя.
— Десети Груни — отвърна Брута.
— Така ли? Коя година?
— Ъъ… Умозрителната Змия… какво искаш да кажеш с това „коя година“?
— Тогава… значи три години — отвърна костенурката. — Това е добра маруля. И това Аз ти го казвам. Горе в хълмовете няма марули. Малко живовляк, една-две трънки. Дай ми още едно листо.
Брута изскубна едно от най-близката маруля. И, о чудо!, помисли си той, появи се ново листо.
— И щеше да се превърнеш в бик? — попита.
— Отворих очи… око… и бях костенурка.
— Защо?
— Откъде да знам? Не знам! — излъга костенурката.
— Но ти… ти си всезнаещ — каза Брута.
— Това не означава, че знам всичко.
Брута прехапа устни.
— Хм. Да. Това значи.
— Сигурен ли си?
— Да.
— Мислех, че беше всемогъщ.
— Не. Това значи, че можеш всичко. И наистина можеш. Така се казва в Книгата на Оссори. Той беше един от Великите Пророци, нали знаеш. Надявам се — добави Брута.
— Кой му е казал, че съм всемогъщ?
— Ти.
— Не, не съм.
— Е, той каза, че ти си му казал.
— Въобще не си спомням никакъв Оссори — промърмори костенурката.
— Ти си му заговорил в пустинята — каза Брута. — Трябва да си спомниш. Беше висок осем стъпки? С много дълга брада? И огромен жезъл? И блясъкът на светите рога струеше от главата му? — Той се поколеба. Но той беше виждал статуите и светите икони. Те не можеше да грешат.
— Никога не съм срещал подобен — каза малкият бог Ом.
— Може и да е бил малко по-нисък — предположи Брута.
— Оссори, Оссори — рече костенурката. — Не… не… бих казал, че съм…