Читать «Малки богове» онлайн - страница 166

От време на време някой от войниците го сбутваше. Не е позволено врагът да влезе свободно в лагера ти, та било то и по собствено желание.

Доведоха го пред една паянтова маса, зад която седяха половин дузина дебели мъже, облечени в най-различни военни униформи, както и един дребен мъж с кожа с цвят на маслина, който чистеше риба и се хилеше добродушно на всички.

— Е, добре — каза Аргависти — Ценобиархът на Омниа, а?

Брута пусна тялото на Ворбис върху пясъка. Погледите им го проследиха.

— Аз го познавам… — каза Борвориус. — Ворбис! Някой най-после го е убил, а? А ти ще престанеш ли да се опитваш да ми продадеш рибата си? Знае ли някой кой е този човек? — добави той, посочвайки Фаста Бендж.

— Беше костенурка — каза Брута.

— Така ли? Не съм изненадан. Никога не съм им имал доверие, вечно пълзят насам-натам. Виж какво, казах никаква риба! Той не е от моите хора, знам това. Някой от вашите ли е?

Аргависти раздразнено махна с ръка.

— Кой те изпраща, момче?

— Никой. Сам дойдох. Но бихте могли да кажете, че идвам от бъдещето.

— Ти философ ли си? Къде ти е гъбата?

— Вие сте дошли, за да водите война с Омниа. Не бих нарекъл това добра идея.

— От Омнианска гледна точка, да.

— От всякаква гледна точка. Вие може би ще ни разгромите. Но не всички от нас. И какво ще направите след това? Ще оставите един гарнизон тук? Завинаги? И в последна сметка едно ново поколение ще възнегодува. Защо сте направили това няма да има никакво значение за тях. Вие ще бъдете потисници. Те ще се борят. Дори може да победят. И тогава ще последва нова война. И един ден хората ще кажат: защо не са се оправили още тогава? На брега. Преди да започне всичко. Преди всичките тези хора да умрат. Сега имаме този шанс. Не сме ли късметлии?

Аргависти се облещи срещу него. После сръга Борвориус.

— Какво каза той?

Борвориус, който се оправяше по-добре с мисленето от останалите, каза:

— Ти за предаване ли говориш?

— Да. Ако това е думата.

Аргависти избухна.

— Не можете да направите това!

— Все някой ще трябва да го направи. Моля ви изслушайте ме. Ворбис е мъртъв. Той си е платил.

— Не е достатъчно. А войниците ви? Те се опитаха да плячкосат града ни!

— Вашите войници подчиняват ли се на заповедите ви?

— Разбира се!

— И ако им заповядате, те ще ме накълцат на парчета тук, на място?

— И аз така мисля.

— При това съм невъоръжен — каза Брута.

Слънцето печеше върху неловка пауза.

— Когато казвам, че те биха се подчинили… — започна Аргависти.

— Не сме изпратени тук да преговаряме — внезапно каза Борвориус. — Смъртта на Ворбис не променя нищо съществено. Тук сме, за да се погрижим Омниа да не представлява вече никаква заплаха.

— Тя не е. Ние ще ви изпратим материал и хора да ви помогнат да възстановите Ефиб. И злато, ако искате. Ще намалим обема на нашата армия. И т.н. Считайте ни за победени. Дори ще отворим вратите на Омниа за каквито ще нови религии, които искат да построят свещени храмове тук.

В главата му отекна глас, също като човекът зад гърба ти, който казва: „Сложи червената Царица върху черния Цар“, когато си мислиш, че играеш съвсем сам…