Читать «Малки богове» онлайн - страница 164

XII. — Караш Ме Да Се Смея, Малък Пророче. Да Продаваш Костенурки И То На Всяка Цена.

— Да ти кажа право — каза Дхблах, — вече успях да начертая няколко скици…

Ом изчезна. Последва кратък гръм. Дхблах погледна замислено скиците си.

— … но предполагам, че ще трябва да сваля малката фигура от тях — рече той, кажи-речи на себе си.

Сянката на Ворбис се огледа.

— А! Пустинята — каза той. Черният пясък беше абсолютно неподвижен под обсипаното със звезди небе. Изглеждаше студено.

Не беше планирал още да умира. Всъщност… въобще не си спомняше как е умрял…

— Пустинята — повтори той и този път в гласа му се прокрадна нотка неувереност. Никога през целия си живот не беше изпитвал чувство на неувереност. Усещането беше непознато и ужасяващо. Обикновените хора така ли се чувстваха?

Той се овладя.

Смърт беше впечатлен. Малцина бяха хората, които успяваха да го направят, да запазят формата на предишното си мислене и след смъртта.

Смърт не изпитваше удоволствие от работата си. Това беше емоция, която му беше трудно да схване. Но съществуваше и такова нещо като удовлетворение.

— И така — рече Ворбис. — Пустинята. А в края на пустинята…?

— СЪД.

— Да, да, разбира се.

Ворбис се опита да се съсредоточи. Не успя. Усещаше как сигурността му се изпарява. А той винаги е бил сигурен.

Поколеба се, като човек, който отваря вратата към позната стая, но не открива там нищо, освен бездънна яма. Спомените още бяха там. Усещаше ги. Имаха правилна форма. Само дето не можеше да си спомни какви бяха. Имаше един глас… Сигурно ли е, имало ли е глас? Но единственото, което можеше да си спомни, беше звукът на собствените му мисли, които подскачаха из собствената му глава.

Сега трябваше да прекоси пустинята. От какво имаше да се страхува…

Пустинята беше това, което вярваш че е.

Ворбис се вгледа в себе си.

И продължи да гледа.

Падна на колене.

— ВИЖДАМ, ЧЕ СИ ЗАЕТ — каза Смърт.

— Не ме оставяй! Толкова е празно!

Смърт огледа безкрайната пустиня. Щракна с пръсти и доприпка голям бял кон.

— Виждам сто хиляди души — рече той, мятайки се върху седлото.

— Къде? Къде?

— Тук. С теб.

— Аз не ги виждам!

Смърт събра поводите.

— НЯМА ЗНАЧЕНИЕ — каза той. Конят му препусна няколко крачки напред.

— Не разбирам! — изпищя Ворбис.

Смърт се спря.

— МОЖЕ БИ СИ ЧУВАЛ ИЗРАЗА, ЧЕ АДЪТ ТОВА СА ДРУГИТЕ ХОРА?

— Да, да, разбира се.

Смърт кимна.

— С времето — рече той, — ще разбереш, че не е правилен.

Първите лодки заседнаха в плитчините и войниците скочиха във високите човешки бой вълни.

Никой не беше съвсем сигурен кой води флотата. Повечето държави по крайбрежието се мразеха една друга, не в личен смисъл, а просто на един вид историческа основа. От друга страна, колко ръководство беше необходимо? Всеки знаеше къде се намира Омниа. Нито една от държавите във флотилията не мразеше другите повече, отколкото всички заедно мразеха Омниа. Сега беше важно… тя да не съществува.

Генерал Аргависти от Ефеб считаше, че той командва, тъй като, макар и да нямаше най-много кораби, той отмъщаваше за атаката срещу Ефеб. Но Император Борвориус от Тсорт знаеше, че той е главнокомандващ, защото Тсортеанските кораби бяха повече от всички останали. А Адмирал Рхам-ап-Ефан от Джелибейби знаеше, че именно той е главнокомандващ, защото беше от онзи тип хора, които винаги си мислят, че те командват всичко. Единственият капитан, който наистина не си мислеше, че той командва флотилията, беше Фаста Бендж, рибар от една съвсем малка нация от обитаващи блатата номади, за съществуването на които всички останали държави и хал-хабер си нямаха, и малката тръстикова лодка на когото просто се беше оказала на пътя на флотилията, и беше пометена от нея. И тъй като племето му вярваше, че на света има само петдесет и един човека, почиташе един гигантски тритон, говореше много интимен език, който никой друг не разбираше, и никога по-рано не беше виждало метал или огън, той прекарваше по-голямата част от времето като се хилеше неразбиращо.