Читать «Малки богове» онлайн - страница 152

— Какво нещо?

Ърн го потупа по рамото, като накара Брута за един миг да си спомни за Ворбис. Ворбис, който никога не докосваше друг човек в мислите си, умееше много добре да докосва с ръце.

— Най-добре, ако не знаеш какво става — каза Ърн.

— Но аз не знам какво става — каза Брута.

— Добре. Точно така трябва.

Едрият мъж посочи с ножа си към тунелите, които водеха в скалата.

— Отиваме ли или какво? — попита той.

Ърн побегна след него, после се спря за кратко и се обърна.

— Внимавай — каза той. — Имаме нужда от това, което е в главата ти!

Брута ги гледаше как се отдалечават.

— Аз също — промърмори той.

И после отново остана сам.

Но си мислеше: Дръж се. Няма нужда да бъда. Аз съм епископ. Поне мога да гледам. Ом си отиде и скоро и светът ще свърши, така че поне мога да гледам как ще се случи.

С шляпане на сандали Брута се отправи към Мястото.

Фигурите с подобна роля в шаха се движат по диагонал. Ето защо често се озовават там, където царете не ги очакват, че ще бъдат.

— Ах ти, безбожен идиот такъв! Не върви натам!

Слънцето вече беше достатъчно нависоко. Всъщност, то може би залязваше, ако теориите на Дидактилос за скоростта на светлината бяха правилни, но по въпросите на относителността гледната точка на наблюдателя е много важна, а от гледна точка на Ом слънцето представляваше златна топка в пламтящо оранжево небе.

Той се извлече нагоре по още един склон и се загледа със замъглен поглед към далечната Цитадела. В центъра на съзнанието си той чуваше подигравателните гласове на всички малки богове.

Те не обичаха провалилите се богове. Хич не го обичаха това. То проваляше всички. Напомняше им за смъртността. Ще бъде изхвърлен вън, в дълбоката пустиня, там, където никой никога няма да дойде.

Никога. Чак до края на света.

Той потрепери в черупката си.

Ърн и Фъргман вървяха безгрижно през тунелите на Цитаделата с такава небрежна походка, която, ако имаше някой, който да се заинтересува от нея, би привлякла детайлно и остро като стрела внимание към тях само за броени секунди. Но единствените хора наоколо бяха тези, които имаха жизнено належаща работа за вършене. Освен това, не беше много добра идея да се зазяпваш твърде много в стражите, за да не би те да се зазяпат в теб.

Симони беше казал на Ърн, че е съгласен с това. Не си спомняше много добре да го е правил. Сержантът знаеше начин да се влезе в Цитаделата, който беше разумен. А Ърн знаеше за хидравликата. Чудесно. Сега той вървеше из тези сухи тунели, а ножът на пояса му дрънчеше. Логическа връзка имаше, но тя беше направена от някой друг.

Фъргман зави покрай един ъгъл и се спря до голяма решетка, която се простираше от пода до тавана. Беше много ръждясала. Някога може да е била и врата — имаше някакво подобие на панти, ръждясали в камъка. Ърн надникна през решетките. Отвъд тях, в мрака, имаше тръби.

— Еврика — каза той.

— Ще се къпем значи, а? — каза Фъргман.

— Просто гледай да не дойде някой.

Ърн избра един къс лост от колана си и го пъхна между решетката и зидарията. Дайте ми един фут добра стомана и стена, на която… да си… подпра… крака — решетката заскърца напред и после изскочи с оловно тежък звук — и аз ще променя света…