Читать «Малки богове» онлайн - страница 147

Ърн, който почти беше заспал прав, изръмжа, когато го сръгаха и сложиха нещо в ръцете му.

Беше чаша чай. Озова се срещу дребното кръгло лице на Лу-Тце.

— О! — каза той. — Благодаря ти. Много ти благодаря.

Кимване, усмивка.

— Почти е готова — каза Ърн, кажи-речи на себе си — Остана само да я охладим. Трябва да я охладим наистина бавно. Иначе кристализира, нали знаеш.

Кимване, усмивка, кимване.

Хубав чай беше.

— Все едно, не е важнъ утлифка — каза Ърн, олюлявайки се. — Саму контролните ръчки…

Лу-Тце го улови внимателно и го положи върху купчина въглища. После отиде и известно време погледа ковачницата. Парчето стомана светеше в калъпа.

Той изля кофа студена вода върху него, видя как големият облак пара се разля и разпръсна, след което метна метлата си през рамо и бързо побягна.

Хората, за които Лу-Тце представляваше едва забележима фигура зад една много бавна метла, биха се изненадали от скоростта, с която се движеше, особено у човек на 6000 години, който не ядеше нищо друго, освен кафяв ориз и пиеше само зелен чай с бучка гранясало масло в него.

Малко след главните порти на Цитаделата той спря да тича и започна да мете. Мете чак до портите, мете около самите порти, кимна и се усмихна на един войник, който го изгледа свирепо, и чак тогава си даде сметка, че това е само тъпоумният стар чистач; излъска една от дръжките на портите и с метене си проби път през коридори и сводове, чак до зеленчуковата градина на Брута.

Видя една фигура, свита сред пъпешите.

Лу-Тце намери едно чердже и леко се измъкна обратно в градината, където Брута седеше сгънат с мотика върху коленете.

През живота си Лу-Тце беше виждал много измъчени физиономии, а това представляваше много по-дълъг период, отколкото повечето цивилизации успяваха да видят. Тази на Брута беше най-зле. Той метна черджето върху раменете на епископа.

— Не мога да го чуя — дрезгаво рече Брута. — Това може да означава, че е твърде надалеч. Продължавам да си мисля това. Той може да е там някъде. На мили оттук!

Лу-Тце се усмихна и кимна.

— Това ще продължи да се случва. Той никога не е казвал на никого да прави нещо. Или да не прави нещо. Него не го интересуваше!

Лу-Тце кимна и отново се усмихна. Зъбите му бяха жълти. Всъщност те бяха двестния му чифт.

— Трябваше да го интересува.

Лу-Тце отново изчезна в ъгълчето си и се върна с плитка купа, пълна с някакъв вид чай. Той кимна, усмихна се и го предложи, докато Брута не го взе и не отпи. Имаше вкус на гореща вода с пликче лавандула.

— Ти не разбираш нищо от това, за което говоря, нали? — попита Брута.

— Не много — отвърна Лу-Тце.

— Ти можеш да говориш?

Лу-Тце сложи сбръчкан пръст пред устните си.

— Голяма тайна — каза той.

Брута погледна дребния човек. Колко знаеше за него? Колко знаеше въобще някой за него?

— Ти говориш с Бог — каза Лу-Тце.

— Ти откъде знаеш?

— Знаци. Човек, който си говори с бог, има труден живот.

— Прав си! — Брута се вгледа в Лу-Тце над чашата. — Защо си тук? — попита той. — Ти не си Омнианец. Нито Ефебианец.