Читать «Малки богове» онлайн - страница 145

— Хидравлика — каза Ърн. — Мислех си, че може да е хидравлика.

— Можеш ли да влезеш вътре? — попита Симони.

— В стаята? Защо не! Никой не се занимава с нея.

— Той би ли могъл да отвори вратите? — попита Симони.

— Хмм? — рече Ърн.

Ърн замислено търкаше брадичката си с чук. Изглеждаше унесен в някакъв свой си свят.

— Попитах би ли могъл Фъргман да накара този хидра влек да работи?

— Ммм? О! Не вярвам — отговори Ърн неопределено.

— А ти би ли могъл?

— Какво?

— Би ли могъл да го накараш да работи?

— О, сигурно. Всичко опира само до тръби и налягане в крайна сметка. Хм.

Ърн още гледаше замислено парната каруца. Симони кимна красноречиво на сержанта, посочвайки му да се оттегли, и тогава се опита да осъществи умственото интерпланетарно пътуване, необходимо, за да го заведе до какъвто и да беше светът, в който се намираше Ърн.

Той също се опита да се загледа в каруцата.

— За колко време можете да свършите с всичко?

— Мммм?

— Попитах…

— Утре късно през нощта. Ако работим и тази нощ.

— Но тя ще ни трябва за следващата сутрин! Няма да имаме време да проверим дали работи!

— Ще проработи от първия път — каза Ърн.

— Наистина ли?

— Аз съм я построил. Знам всичко за нея. Ти знаеш всичко за саби, копия и такива неща. Аз пък знам за нещата, дето се въртят. Ще проработи от първия път.

— Добре. Е, аз имам и други неща, които трябва да свърша…

— Така.

Ърн остана сам в хамбара. Погледна замислено чука си, после и към желязната каруца.

Тук не знаеха да отливат правилно бронз. Желязото им беше жалко, просто жалко. А медта им? Беше ужасна. Изглежда можеха да правят стомана, която се натрошаваше при първия удар. С течение на годините Квизицията беше „очистила“ всички добри ковачи.

Той беше направил най-доброто, на което беше способен, но…

— Само не ме питайте за втория или третия път — тихичко каза той сам на себе си.

Ворбис седеше в каменния стол в градината си, а около него бяха разпръснати ръкописи.

— Е?

Коленичилата фигура не вдигна очи. Над нея стояха двама стражи, с извадени саби.

— Хората на Морската Костенурка… хората замислят нещо — каза тя, а гласът беше станал писклив от ужас.

— Разбира се, че замислят. Разбира се — рече Ворбис. — И какъв е този заговор?

— Има някакво… когато бъдете одобрен за Ценобиарх… някакво устройство, някаква машина, която се движи сама… тя ще смаже портите на Храма…

Гласът заглъхна.

— И къде е сега това устройство? — попита Ворбис.

— Не знам. Купиха желязо от мен. Това е всичко, което знам.

— Желязно устройство.

— Да — Човекът си пое дълбоко дъх — полу-дъх, полу-преглъщане. — Хората казват… стражите казаха… баща ми е в затвора и… че бихте могли… моля ви…

Ворбис погледна надолу към мъжа.

— Но ти се страхуваш, че може и теб да хвърля в килиите — каза той. — Мислиш, си, че съм такъв човек. Ти се страхуваш, че аз може да си помисля: „Този човек е свързан с еретиците и богохулниците при известни обстоятелства…“

Човекът продължи да гледа втренчено в земята. Ворбис сви леко пръсти около брадичката му и повдигна главата му, докато погледите им се срещнаха.