Читать «Малки богове» онлайн - страница 144

Ом беше говорил с него. Честно казано, не беше казал нещата, които Великите Пророци казваха, че им е казал. Може би никога не е казвал такива неща…

Проправи си път нататък, до края на редицата. После разчисти бобените стръкчета.

Лу-Тце внимателно наблюдаваше Брута от малкия си навес до купчините пръст.

Това беше още един хамбар. Ърн виждаше доста хамбари напоследък.

Бяха започнали с каруца и вложиха доста време да намалят теглото ѝ до възможния минимум. Зъбното предаване се беше оказало проблем. Той отделяше доста време да мисли за зъбните колела. Топката искаше да се върти много по-бързо, отколкото искаха да се движат колелата. Това вероятно беше метафора за едно или друго нещо.

— И не мога да я накарам да се движи назад — каза той.

— Не се безпокой — рече Симони. — Няма да има нужда да се движи назад. Ами броня?

Ърн махна разсеяно с ръка към работилницата си.

— Това е селска ковачница! — каза той — Това нещо е дълго двайсет стъпки! Захарос не може да прави плочки, по-големи от няколко стъпки на ширина. Опитах се да ги закова за скелета, но той просто рухва под тежестта.

Симони погледна към скелета на парната машина и купчината плочки, нахвърляни до нея.

— Участвал ли си някога в битка, Ърн? — попита той.

— Не. Дюстабанлия съм. Пък и не съм много силен.

— Знаеш ли какво е костенурка?

Ърн се почеса по главата. — Предавам се. Отговорът не е малко влечуго с черупка, нали така? Защото ти знаеш, че аз знам това.

— Искам да кажа бронирана костенурка. Когато нападаш крепост или стена, а врагът хвърля отгоре ти всичко, което има, всеки човек държи щита си над главата си, така че… той… един вид се вклинява във всички останали щитове наоколо. Може да понесе голяма тежест.

— Припокриване — промърмори Ърн.

— Като люспи — рече Симони.

Ърн погледна замислено към каруцата.

— Костенурка — каза той.

— А стенобойната машина? — попита Симони.

— О, това не е проблем — каза Ърн, без да обръща кой знае колко внимание. — Дървесен труп, закрепен в рамка. Голям железен чук. Та казваш, че са само бронзови врати?

— Да. Но много големи.

— Тогава сигурно са кухи. Или пък, изляти бронзови плочи върху дърво. Това бих направил аз.

— И не чист бронз? Всички казват, че е чист бронз.

— И аз това бих казал.

— Моля да ме извините, господа.

Едър мъж пристъпи напред. Беше облечен в униформата на дворцовите стражи.

— Това е Сержант Фъргман — каза Симони. — Да, сержант?

— Портите са подсилени с Клачианска стомана. Заради всичките онези битки по времето на Лъжливия Пророк Зог. И се отварят само навън. Като вратите на шлюзовете по каналите, нали разбирате? Ако ги бутате, те само се затварят още по-здраво.

— Как се отварят тогава? — попита Ърн.

— Ценобиархът вдига ръка и дъхът на Бог ги отваря — каза сержантът.

— От логична гледна точка, исках да кажа.

— О! Ами, някой от дяконите се скрива зад завеса и дърпа някаква ръчка. Но… когато съм бил на пост долу в подземията, понякога, там имаше една стая… и се чуваше скърцане и разни шумове… ами, чуваше се бучене на вода…