Читать «Малки богове» онлайн - страница 142

Брута последва Ворбис през тунелите към района на работилниците, където ковачници и работилници бяха скупчени около един широк, дълбок светлинен кладенец. Пушек и дим се кълбяха високо около грубо изсечените каменни стени.

Ворбис се насочи директно към голяма ниша, която пламтеше червена със светлината на ковашките огньове. Няколко работници се бяха струпали около нещо широко и извито.

— Ето — каза Ворбис. — Ти какво мислиш?

Това беше морска костенурка.

Леярите бяха свършили добра работа, като се стигне чак до шарките върху черупката и люспите по краката. Беше дълга около осем стъпки.

Когато Ворбис заговори, до ушите на Брута достигна бърз шум.

— Те приказват отровни безсмислици за костенурки, нали така? Мислят си, че живеят на гърба на Гигантска Костенурка. Е, да умрат тогава на нея.

Чак сега Брута видя белезниците, прикрепени към всеки железен крак. Мъж, или пък жена, можеше с огромни усилия да легне проснат върху гърба на костенурката и да бъде здраво окован за китките и глезените.

Той се наведе. Да, отдолу беше пещта. Някои аспекти от мисленето на Квизицията никога не се променяха.

Ще бъдат необходими векове, докато толкова много желязо се нагорещи до точката на болката. Следователно, много време, за да размислиш върху нещата…

— Какво мислиш? — попита Ворбис.

Видение на бъдещето премина през главата на Брута.

— Находчиво — каза той.

— Това ще бъде и полезен урок за всички други, изкушени да се отклонят от пътя на истинското знание — рече Ворбис.

— Кога възнамерявате да, ъ-ъ, го демонстрирате?

— Сигурен съм, че сам ще се яви подходящ случай — отговори Ворбис.

Когато Брута се изправи, Ворбис се беше втренчил в него толкова внимателно, като че ли четеше мислите през цялата му глава.

— А сега, моля те, напусни — рече Ворбис. — Почини си колкото можеш повече… синко.

Брута бавно вървеше през Мястото, потънал дълбоко в непривична мисъл.

— Добър ден, Ваше Преосвещенство.

— Знаеш ли вече?

Дхблах — „Сам-Си-Отсичам-Ръката“ засия над сергията си с хладкия ледено-студен шербет.

— Чух го по „тайната агенция“ — рече той. — Ето, вземете си парче Клачианска Наслада. Безплатно. Оннова пръчка.

Мястото беше по-пълно с хора от обикновено. Дори горещите питки на Дхблах се продаваха като топъл хляб.

— Оживено е днес — каза Брута, без да се замисля.

— Времето на Пророка — каза Дхблах, — когато Великият Бог се появява на света. И ако мислиш, че сега е оживено, няма да има къде и игла да хвърлиш само след няколко дни.

— Какво ще стане тогава?

— Ти добре ли си? Изглеждаш малко отслабнал.

— Какво ще стане тогава?

— Законите. Ти знаеш. Книгата на Ворбис? Предполагам… — Дхблах се наведе към Брута, — ти нямаш ни най-малка представа, нали така? Дали пък Великият Бог случайно не е казал нещо в полза на удобството от хранителната индустрия?

— Не знам. Струва ми се, че той би искал хората да отглеждат повече марули.

— Наистина ли?

— Само предполагам.

Дхблах се ухили покварено.

— А, да, но това е твое предположение. Както се казва, достатъчно е само да кимнеш, така, както е достатъчно да ръчнеш глуха камила с остра пръчка. Забавното е, че знам къде мога да пипна няколко акра добре напоявана земя. Може би трябва да купувам сега, за да изпреваря тълпата?