Читать «Преродения дракон» онлайн - страница 58

Симион се изправи припряно и започна да се кланя и да отстъпва, докато не опря гръб в отсрещната стена.

— Ъъ… добра госпожо… Аа… хм… — Не преставаше да кима, досущ като кукла на конци.

— Заведи ме при брат си — каза Моарейн. — Ще направя каквото мога. Перин, ти също ще дойдеш с мен, щом този добър човек е казал първо на теб. — Лан вдигна вежда и тя поклати глава. — Ако отидем всички, можем да привлечем излишно внимание. Перин може да ми осигури необходимата защита.

Лан кимна неохотно, след което изгледа остро Перин.

— Внимавай, ковачо. Ако я сполети нещо лошо… — Студените му сини очи довършиха заканата.

Симион грабна една от свещите и заситни по коридора, без да спира да се кланя. Светлината на свещта затанцува сред сенките.

— Насам… ъъ… добра госпожо. Насам.

Едно външно стълбище отвеждаше към тесен проход между хана и конюшнята. Нощта притисна свещта в примигваща точица. Лунният сърп висеше сред обсипаното със звезди небе и хвърляше достатъчно светлик за очите на Перин. Той се зачуди кога ли най-сетне Моарейн ще каже на Симион, че няма нужда да се кланя непрекъснато, но тя не му го каза, а пое след прислужника, вдигнала полите на роклята си, за да не се изцапат в калта, сякаш тъмният проход беше дворцов коридор, а тя — кралица. Вече захладняваше; нощта все още носеше ехото на отминаващата зима.

— Оттук. — Симион ги поведе към една барачка зад конюшнята и припряно свали мандалото на вратичката. — Насам добра госпожо. Ето го брат ми Ноам.

Бараката беше преградена с дебели дървени летви, набързо, ако можеше да се съди по вида им. Долавяше се миризма на немита човешка плът и Перин си помисли, че дори Симион и Моарейн би трябвало да я надушват.

Ноам вдигна глава и ги изгледа мълчаливо, с пълно равнодушие. По нищо не личеше, че е роден брат на Симион — първо, имаше си брадичка, и освен това беше едър мъж, с яки рамене — но не това смути Перин, Ноам се взираше в тях с лъскави златисти очи.

— Говореше налудничаво почти цяла година, добра госпожо… Казваше, че можел… можел да говори с вълци. А очите му… — Симион хвърли бегъл поглед към Перин. — Такова… говореше всичко това когато си пийнеше повече. Всички му се смееха, А после, преди около месец, не се върна в село. Излязох да разбера какво е станало с него и го намерих… ето така.

Предпазливо, неохотно, Перин посегна с мисъл към Ноам, все едно че се докосваше до вълчи ум, „Тичаш сред горите със студения вятър в ноздрите ти. Скачаш бързо от скривалището, зъбите ти се забиват в сухожилието. Мирис на кръв, сладост на езика. Убиваш.“ Перин се дръпна, все едно че се бе опарил на огън, заслони ума си, Това всъщност не бяха мисли, само някаква бъркотия от пориви к образи, смесица от спомен и копнеж. Но в тялото пред него имаше много повече вълче, отколкото човешко. Той опря длан в стената, за да не падне; коленете му омекнаха, „Светлината да ми е на помощ!“