Читать «Преродения дракон» онлайн - страница 56

— Не мога да обещая нищо — каза Перин. — Но ще поговоря с нея. Лоиал, ще останеш да правиш компания на Симион, докато поговоря с Моарейн?

— Разбира се — избоботи огиерът. Симион се сепна, когато ръката на Лоиал хвана половината му гръд покрай рамото. — Той ще ме заведе в стаята ми и ще поприказваме. Я ми кажи, Симион, какво знаеш ти за дърветата?

— Д-д-дърветата ли, д-д-добри огиере?

Перин ги остави, забърза по тъмния коридор. Почука на вратата на Моарейн, едва изчака нейното „Влез“ и нахълта.

Половин дузина запалени свещи показваха, че най-добрата стая на „Скока“ не е чак толкова добра, въпреки че единственото легло беше с високи дървени стълбове, поддържащи балдахин, и дюшекът не изглеждаше толкова сплъстен като неговия. На пода беше опъната шарена постелка и вместо дървени столове имаше два тапицирани. Като се изключеше всичко това, стаята не изглеждаше с нищо по-различна от неговата собствена. Моарейн и Лан стояха пред студената камина и, изглежда, се бяха унесли в разговор. Айез Седай не остана доволна от това, че са ги прекъснали. Лицето на Стражника беше невъзмутимо като изсечено от камък.

— Значи Ранд е бил тук — започна Перин. — Симион си спомня за него.

Моарейн изсъска през зъби.

— Каза ти се да си държиш устата затворена — изръмжа Лан. Перин се извърна да погледне Стражника, Това беше по-лесно, отколкото да издържи суровия поглед на Моарейн.

— Как можехме да разберем дали е бил тук, без да питаме? Хайде кажи. Напуснал е снощи, ако ви интересува, тръгнал е на изток. И е говорил, че някой го преследва, че иска да го убие.

— На изток. — Моарейн кимна. Изключителното спокойствие в гласа и рязко противоречеше на неодобрителния й поглед. — Това е добре да се знае, макар че така и трябва да е, ако е тръгнал за Тийр. Но аз бях сигурна, че е бил тук, още преди да чуя за Белите плащове, а те напълно го потвърдиха. Ранд почти със сигурност е прав за едно нещо, Перин. Не мога да повярвам, че ние сме единствените, които се опитват да го намерят. А ако те разберат за нас, като нищо могат да се опитат да ни спрат. Достатъчно ни е да се мъчим да настигнем Ранд, та да си докарваме и това на главите. Трябва да се научиш да си държиш езика зад зъбите, докато аз не ти кажа да говориш.

— Белите плащове! — възкликна невярващо Перин. „Да си държа езика? Огън да ме гори дано, ако го направя!“ — Но как са могли те да ти го подскажат?… Лудостта на Ранд! Да не е заразителна?

— Не лудостта му — каза Моарейн, — доколкото изобщо е стигнал дотам, че да го наричаме луд. Перин, той е по-силен тавирен от всеки друг от Приказния век насам. Вчера, в това село, Шарката… се е раздвижила, заформила се е около него като глина върху калъп. Тези сватби, Белите плащове, всичко това е достатъчно, за да се досети човек, че Ранд е бил тук, за всеки, който умее да се вслушва. Перин въздъхна.