Читать «Преродения дракон» онлайн - страница 55

„Какво пък, аз самият щях да бъда повече от притеснен, ако Белите плащове бяха правили такива неща в Емондово поле.“

— Симион, да се е отбивал тук някой друг чужденец в последните един-два дни? Един млад мъж, висок, със сиви очи и рижа коса? Може да е свирил на флейта за храна и легло.

— Помня го, добри господине — каза Симион, без да спира да размахва свещника. — Дойде вчера заранта, рано. Че беше гладен, дума да няма. Свири с флейтата си на всички сватби вчера. Хубав младеж. Някои от жените даже му хвърлиха око отначало, но… — Гои замълча и погледна Перин накриво. — Той да ни ви е приятел, добри ми господине?

— Познавам го — каза Перин. — Защо? Симион се поколеба.

— А, няма нищо, добри ми господине. Просто беше малко странен. Говореше си сам понякога, а понякога се засмиваше, без някой ла е казал нещо. Спа в същата тази стая, снощи, ама за малко, Събуди се точно посред нощ и викаше. Ще ла е било просто някакъв кошмар, но не искаше да остане повече. То и господин Харод не се опита много-много да го задържи след този шум, който вдигна. — Симион замълча за миг. — Каза нещо много странно, когато си тръгна.

— Какво? — настоя Перин.

— Каза, че някой го преследвал. Каза… — Мъжът преглътна и продължи по-бавно: — Каза, че щели да го убият, ако не се махнел. „Един от нас трябва да умре и смятам да бъде той.“ Точно това каза.

— Не е имал предвид нас — избоботи Лоиал. — Ние сме му приятели.

— Разбира се, добри… ъъ… добри огиере. Разбира се, че нямаше предвид вас. Аз не… не мисля нещо лошо за вашия приятел, но… ъъ… струва ми се, че е болен. В главата, нали разбирате.

— Ще се погрижим за него — каза Перин. — Затова сме тръгнали след него. Накъде замина той?

— Знаех си — рече Симион. — Знаех си, че тя ще помогне, веднага щом ви видях. Накъде ли? На изток, добри господине. На изток, все едно че самият Тъмен го гонеше по петите. Вие мислите ли, че ще ми помогне? Тоест да помогне на брат ми? Ноам е много тежко болен, а майка Руун казва, че не може да направи нищо.

Перин помълча, за да помисли, докато наместваше дългия лък в ъгъла и поставяше дисагите и навитото си одеяло на едно от леглата. Мисленето обаче не помогна много. Той погледна Лоиал, но не получи помощ от него — ушите на огиера бяха клепнали угрижено, а дългите му вежди се спускаха по бузите.

— Какво те кара да мислиш, че тя може да помогне на брат ти? „Глупав въпрос. Правилният въпрос беше какво смята да направи в замяна.“

— Ами, ходил съм веднъж до Джеанна, добри ми господине, и там видях две… две жени като нея. Не мога да я сбъркам. — Гласът му премина в шепот. — Казват, че те могат и мъртвец да вдигнат, добри ми господине.

— Кой друг го знае? — попита рязко Перин, но в същото време Лоиал се обади.

— Ако брат ти е мъртъв, никой не може да направи нищо, Мъжът с жабешкото лице погледна с тревога единия, и после другия, след което заломоти:

— Никой друг не знае освен мен, добри господине. Ноам не е мъртъв, добри огиере, само е болен. Кълна се, че никой друг не е могъл да я разпознае. Дори господин Харод не се е отдалечавал на повече от двайсет мили оттук през целия си живот. Но е толкова тежко болен… Сам бих я помолил, но коленете ми треперят така, че тя няма и да ме чуе какво й говоря. Ами ако вземе, че се обиди нещо и прати някоя мълния по мен? Ако взема, че сбъркам? Това не е нещо, за което човек би обвинил една жена без… тоест… ъъ… — Той вдигна безпомощно ръце, отчасти умолително, отчасти да се защити.