Читать «Преродения дракон» онлайн - страница 49

— Голям късмет извади. Такава риба не се пъха често в такъв малък подмол. Трябва да се преместим малко по-нагоре по течението. Ще се мръкне преди друга риба да се загнезди в този подмол.

— Така ли? — отвърна Моарейн. — Вие двамата отидете. Аз мисля пак да опитам тук.

Перин се поколеба малко, после се премести малко по-нагоре, при друга скална издатина. Моарейн беше намислила нещо, но той не можеше да разбере какво. Това го разтревожи. Перин легна по корем и внимавайки сянката му да не падне над водата, надникна от ръба на скалата. Половин дузина риби плуваха във водата, едва движейки опашки, за да се задържат на място. Всички, взети заедно, нямаше да тежат колкото рибата на Моарейн, прецени той с въздишка. Ако имаха късмет, двамата с Лоиал можеха да спипат по две, но сенките на дърветата на отсрещния бряг вече се просваха над водата. Каквото хванеха сега, това щеше да е, а апетитът на Лоиал беше толкова голям, че той щеше да излапа и четирите плюс половината от голямата. Ръцете на Лоиал вече се наместваха под една от пъстървите.

Преди Перин да е успял да пъхне ръцете си във водата, Моарейн извика:

— Три ще са достатъчни, мисля. Последните две са по-големи от първата.

Перин изгледа Лоиал стреснато.

— Не може да бъде!

Огиерът се изправи, хвърли подскачащата малка пъстърва на тревата и простичко отвърна: — Тя е Айез Седай.

Разбира се, когато се върнаха при Моарейн, на брега лежаха три едри риби. Тя вече закопчаваше ръкавите си.

Перин си помисли дали да не й напомни, че който хване рибата, трябва и да я очисти, но точно в този момент тя улови погледа му. На гладкото й лице не беше изписано нещо особено, но тъмните м очи го изгледаха така решително, че той не посмя да отвори устат а намъкна ножа от колана си и се захвана да корми рибата. Едва след малко замърмори:

— Гледай я ти, как забрави, че трябва да делим шетнята. Скоро ще поиска да й готвим и да чистим след това.

— Несъмнено — отвърна Лоиал, без да спира да чисти рибата, с която се беше заловил. — Тя е Айез Седай.

— Това съм го чувал вече. — Люспите на рибата се разхвърчаха изпод ножа на Перин. — На шиенарците може и да им харесва да подтичват около нея, да подреждат и да й принасят, но сега сме само четирима. Трябва да се редуваме. Иначе не е честно. Лоиал се изсмя гръмко.

— Съмнявам се, че за нея нещата изглеждат така. Първо трябваше да се примири с Ранд, който спореше с пея през цялото време, а сега и ти искаш да го заместиш. По правило една Айез Седай не позволява никой да спори с нея. Предполагам, че смята да ни върне към навика да правим каквото ни каже още преди да сме стигнали първото село.

— И няма да е лошо — каза Лан над главите им. Сред гаснещата светлини той сякаш се бе появил от нищото.

Перин едва по подскочи, а ушите на Лоиал се вкочаниха от изумление. Нито един от двамата не беше чул стъпките на Стражника.

— Навик, който никога не трябва да губите — добави Лан, след което закрачи към Моарейн и конете. Ботушите му почти не издаваха звук дори върху каменистата почва, а след като се озова на няколко крачки от тях, наметалото, увиснало на гърба му, притесни Перин, защото се виждаше някаква лишена от тяло глава и ръце, носещи се по брега на потока.