Читать «Преродения дракон» онлайн - страница 48

— Коя е тази Мирел? — попита с подозрение Перин, когато това се случи за първи път. Лоиал поклати глава и промърмори нещо за онова, което щяло да се случи с онези, които се месят в работите на Айез Седай. Косматият кон с тежките копита на огиера беше висок и едър като дърански жребец, но при провисналите на хълбоците му дълги крака на Лоиал животното изглеждаше дребно като пони.

Моарейн отвърна с весела, малко загадъчна усмивка.

— Просто една сестра, от Зелените. На която Лан един ден ще трябва да връчи един пакет, за да се опази.

— Няма да е скоро — заяви Лан и колкото и странно да беше, в гласа му се долови гняв. — Никога, ако мога да го избегна. Ти ще ме надживееш с много, Моарейн Айез Седай!

„Колко много тайни крие тя“ — помисли си Перин, но повече не попита по темата, която очевидно можеше да прекърши железния самоконтрол на Стражника.

Отзад на седлото си Айез Седай носеше навит на руло в одеяло вързоп: знамето на Дракона. Перин изпитваше голямо притеснение от това, че то е с тях, но Моарейн нито го питаше за мнението му, нито се вслушваше, когато й го предложеше. Не че някой щеше да го разпознае, ако го видеше, но той се надяваше, че тя ще се окаже толкова добра в пазенето на тайни пред други хора, колкото пред него самия.

В началото поне пътуването беше отегчително. Поредният обвит в облаци връх по нищо не се отличаваше от предишния, проходите изглеждаха все едни и същи. Вечерята обикновено се състоеше от заек, убит с камък от прашката на Перин. Не разполагаше с толкова стрели, че да рискува да стреля с тях по зайци в тази скалиста местност. Закуската беше студен заек, почти винаги, а обядът, който изяждаха в движение на седлата, беше същото.

Понякога, когато спираха на бивак край някой поток и все още беше достатъчно светло, за да се вижда, двамата с Лоиал ловяха пъстърва, легнали по корем, с ръце, напъхани до лактите в студената вода, като напипваха и измъкваха зеленогърбата риба от скалистите подмоли, където тя се криеше, Лоиаловите пръсти, колкото и да бяха дебели, все се оказваха по-ловки от тези на Перин.

Веднъж, три дни след като бяха потеглили, Моарейн се присъедини към тях. Просна се до потока и започна да разкопчава перлените копчета по ръкавите на роклята си, питайки ги как се прави това нещо, Перин хвърли изумен поглед към огиера. Лоиал сви рамене.

— Всъщност не е толкова трудно — каза й Перин. — Просто провираш ръката си зад рибата и отдолу, все едно че искаш да я погъделичкаш по корема. И после я измъкваш. Но трябва практика. Можеш да не хванеш нищо през първите няколко дни.

— Колко дни съм се опитвал, докато се науча да я хващам добави Лоиал. Той вече пъхаше огромните си ръце във водата, като внимаваше сянката му да не изплаши рибата.

— Нима е толкова трудно? — промърмори Моарейн. Ръцете й се плъзнаха във водата — и миг след това тя ги измъкна с плясък, стиснала тлъста пъстърва, която се замята по повърхността. Засмя се доволно и я хвърли на брега.

Перин примигна към едрата риба, която заподскача под гаснещия слънчев зрак, и каза: