Читать «Преродения дракон» онлайн - страница 47

— В безопасност ли? — Тя сякаш опита думата с устни, да разбере какво означава. — Смяташ, че в Тар Валон е безопасно?

— Ако и в Тар Валон не е безопасно, то тогава къде ли по света е безопасно?

Тя само изсумтя. Продължиха надолу безмълвни, за да се присъединят към останалите в подготовката за отпътуването.

Глава 7

На излизане от планините

Излизането от планините беше трудно, но колкото по-надолу слизаха, толкова по-малко Перин се нуждаеше от подплатеното си с вълна наметало. Час по час все повече се отдалечавала от зимните преспи и навлизаха в първите дни на пролетта. Последните остатъци от сняг изчезнаха и тревите и дивите цветя — момина сълзица и розов скокливец — започнаха да покриват планинските поляни, които прекосяваха. Дърветата ставаха все повече, с покълнали листа, и в клоните запяха чучулиги и червеношийки. И вълци имаше. Не се виждаха — дори Лан не спомена да е видял някой, — но Перин знаеше. Държеше ума си плътно затворен за тях, но от време на време леко като перце гъделичкане в съзнанието му му напомняше, че са тук.

Лан прекарваше повечето време в разузнаване на пътя на своя черен кон Мандарб, следвайки дирите на Ранд, докато останалите следваха знаците, които Стражникът им оставяше. Стрела от подредени на земята камъчета или леко издраскана на скалната стена на раздвояващ се проход. Завий насам. Прекоси онази седловина. Обиколи натам. Поеми по тази пътека на сърни, после през дърветата, ето тук през дърветата, покрай тесния ручей, макар да нямаше нищо, което да показва, че някой е минавал там преди тях. Нищо освен знаците на Лан. Туфи трева или храсти, загърнати по един начин, за да подскажат да тръгнат наляво. Сведен клон. Купчина камъчета да им каже, че следва стръмно изкачване, две листенца, забодени на трън, че идва спускане. Стражникът знаеше стотици знаци, както му се стори на Перин, а Моарейн ги разпознаваше всичките. Лан рядко се връщаше назад, освен когато се спираха да пренощуват, за да поговори тихо с Моарейн, далеч от огъня. Когато слънцето се вдигнеше, обикновено ги беше изпреварил с часове.

Моарейн винаги се оказваше първа на седлото след него, още докато небето на изток едва порозовяваше. Айез Седай не слизаше от Алдийб, бялата си кобила, докато не паднеше пълен мрак, че даже и по-късно, и то защото Лан отказваше да търси дири, щом паднеше нощ.

— Ще се движим дори още по-бавно, ако някой кон си счупи крака — казваше Стражникът на Моарейн, когато тя се оплачеше.

Отговорът й беше почти винаги един и същ.

— Ако не можеш да се движиш по-бързо от това, може би ще трябва да те пратя на Мирел преди да си остарял. Е, това може и да почака, но все пак трябва да тръгнеш по-бързо.

Думите й звучаха наполовина като предизвикана от раздразнение истина, наполовина като шега. Във всеки случай, в тях имаше някаква заплаха, или може би предупреждение — Перин беше сигурен в това от начина, по който Лан свиваше устни дори когато след това тя се усмихваше и го потупваше утешително по рамото.