Читать «Преродения дракон» онлайн - страница 34

Юно се навъси и отвори уста да възрази, но Перин го прикова с решителния си жълтоок поглед. Шиенарецът пръв сведе очи и кимна. Перин се окашля, отново засрамен, а Юно се разпореди на неколцината останали здрави шиенарци да съберат вълчите трупове.

Мин се загледа в него с присвити очи, сякаш виждаше нещо. — Къде е Ранд? — попита я той.

— Ей там, в тъмницата — отвърна му тя и кимна към билото без да отмести очи от него. — Не иска да говори с никого. Седи сам и се зъби на всеки, който се опита да го доближи.

— С мен ще говори — заяви Перин. Мин закрачи след него, гълчейки, че трябва да изчака докато Моарейн се погрижи за раните му. „О, Светлина, какво ли вижда, когато се взира така в мен? Хич не искам и да знам.“

Ранд беше седнал на земята отвъд светлината на горящите дървета, опрял гръб в дънера на изсъхнал дъб. Беше се обгърнал с ръце, пъхнал длани под червения си сюртук, и се взираше в пустошта. Като че ли не усети приближаването им. Мин седна кротко до него, но той не помръдна дори когато тя положи ръката си върху рамото, му. Дори тук Перин надушваше кръв, не само своята.

— Ранд… — започна Перин, но Ранд го прекъсна.

— Знаеш ли какво направих по време на битката? — Все така със зареян поглед, Ранд заговори на нощта. — Нищо! Нищичко полезно, Отначало, когато посегнах за Верния извор, не можах да го докосна, камо ли да го уловя. Все се изплъзваше. А после, когато най-сетне го задържах, щях да ги изгоря всички — и тролоци, и Чезнещи. А единственото, което направих, бе да подпаля няколко дървета. — Поклати глава и лицето му се изкриви в гримаса на болка. — Сайдин ме изпълни така, че всеки миг щях да избухна като фойерверк. Трябваше да го пренасоча нанякъде, да се отърва от него, прели да ме опожари, и се усетих, че се каня да срина планината, за да заровя под нея тролоците. За малко да се опитам. Това ми беше битката. Не срещу тролоците. Срещу самия мен. Да се задържа да не заровя всички нас под планината.

Мин погледна с мъка Перин, сякаш търсеше помощта му. — Ние… се справихме с тях, Ранд — каза Перин, и потръпна, сетил се за ранените мъже долу. И за мъртвите. „По-добре това, отколкото планината да се беше сринала отгоре ни.“ — Нямахме нужда от теб.

Ранд опря глава на дънера и притвори очи.

— Усетих ги да идват. — Почти го прошепна. — Но не знаех какво е. Те се усещат като покварата на сайдин, А сайдин винаги е край мен, пее ми. Докато усетя разликата, Лан вече беше излязъл и викаше за тревога. Ако можех само да го контролирам, щях да ви предупредя много преди да са се приближили. Но много често, когато успея да докосна сайдин, просто не знам какво правя. Потокът му просто ме повлича. Но можех да ви предупредя…