Читать «Преродения дракон» онлайн - страница 33

Усети, че му се ще да завие отново, и в паника се огради със стена, предпазваща го от контакта с вълците. Образи, чувства се мъчеха да проникнат през нея, а той се силеше да ги спре, да ги отблъсне. Най-сетне престана да ги усеща, да усеща болката им и яростта им, и желанието им да продължат да преследват Изкривените, и да тичат… Отърси се. Раната на гърба му гореше като огън, разкъсаното му рамо все едно че бе ударено с чук върху наковалня, Босите му нозе, издраскани и отекли, пулсираха с болката му. Миризмата на кръв идваше отвсякъде. И миризмата на тролоци и на смърт.

— Аз… добре съм, Мин.

— Добре се сражава, ковачо — каза Лан. Стражникът вдигна окървавения меч над главата си. — Тай-шар Манедерен! Тай-шар Андор! — Истинската кръв на Манедерен. Истинската кръв на Андор.

Шиенарците — останали толкова малко — вдигнаха оръжията и се присъединиха към него:

— Тай-шар Манедерен! Тай-шар Андор!

— Тавирен — добави Лоиал.

Перин смутено сведе очи. Лан го бе спасил от въпросите, на които не искаше да отвръща, но му бе отдал почит, каквато не заслужаваше. Другите не бяха разбрали. Той се зачуди какво ли щяха да кажат, ако бяха научили истината. Мин се приближи до него и той промърмори.

— Лейа е мъртва… Не можах да… Почти успях да я достигна навреме.

— Нищо нямаше да се промени — отвърна тя тихо. — Знаеше го.

Наведе се да погледне гърба му и трепна. — Моарейн ще се погрижи за това. Тя Лекува онези, които може да спаси. Перин кимна. Усещаше гърба си лепкав от съсирената кръв чак до кръста, но вече почти не обръщаше внимание на болката. „Светлина, този път за малко да не мога да се върна. Не мога да позволя това да се случи отново. Не искам. Никога вече!“

Ала когато беше с вълците, бе толкова различно! Тогава не му се налагаше да се тревожи заради непознати, които се опят от него, само защото е голям. Сред тях никой не мислеше, че е със забавен ум, само защото се стараеше да бъде внимателен. Вълците се познаваха един-друг, дори да не бяха се срещали преди, и с тях той просто беше… вълк.

„Не!“ Ръцете му стиснаха дръжката на секирата. „Не!“ И изведнъж заговори Масема и той се сепна.

— Това бе знак — каза шиенарецът на всички. По мишците и гърдите му имаше кръв. — беше се сражавал, облечен само в бричове — и накуцваше, но очите му грееха трескаво, както винаги. Дори по-силно. — Знак, който да потвърди нашата вяра. Дори вълци дойдоха да се бият на страната на Преродения Дракон. В Последната битка господарят Дракон ще привлече дори горските зверове да се сражават на наша страна. Знак е, че трябва да продължим напред. Само Мраколюбците не ще се присъединят към нас — Шиенарците закимаха.

— Да си затваряш проклетата уста, Масема! — сопна се Юно. Той изглеждаше недокоснат, но пък Юно се беше сражавал с тролоци още преди Перин да се е родил. Въпреки това изглеждаше грохнал от умора. Само изрисуваното око на превръзката му изглеждаше бодро. — Ще тръгнем напред, да ви тръшне дано, само когато господарят Дракон ни каже, проклетници такива, и нито ден преди това! Селяни с овчи глави такива, запомнете това! — Едноокият погледна голямата група ранени, с които се бе заела Моарейн. Малко от тях бяха в състояние дори да седнат. Той поклати глава. — Добре че поне ще имам купища проклети вълчи кожи, та да стоплим ранените. — Не! — стресна го силният вик на Перин. — Те се биха за нас и ще ги погребем с мъртви.