Читать «Дар за бурята» онлайн - страница 259

— Трябва да тръгвам, възникна усложнение — заяви Амая и взе чантата си, оставена на стола до неговите вещи.

Тъмносиньото палто, което той бе метнал на облегалката, се плъзна надолу и падна на пода. Тя се наведе да го вдигне и усети сатенената мекота на подплатата му; докато го поставяше, внимателно го обърна наопаки и различи бледата щампа, повтаряща на всеки няколко сантиметра марката или името на шивашкото ателие, изписано в по-ярки цветове върху зашития в горния край на дрехата етикет. Оправи го грижливо върху облегалката, плъзгайки ръка по съвършено гладката лъскава тъкан.

— Искаш ли да дойда с теб? — чу гласа му зад гърба си.

Обърна се смутено и го видя отново да облича сивото сако, което преди малко сама му бе съблякла.

— Не, по-добре недей, проблемът е почти домашен.

Тръгна към вратата, зашеметена от съмнението, което започваше да нараства като цунами.

— Ще се върнеш ли след това? — запита Маркина.

— Не знам колко ще се забавя — отвърна.

— Ще те чакам — каза той, усмихвайки се по онзи начин.

Докато се качваше в колата, в главата ѝ бушуваха един милион мисли. Ръцете ѝ леко трепереха и като пъхаше ключа в стартера, той се изплъзна от пръстите ѝ и падна в краката ѝ. Наведе се да го вземе и като вдигна глава, видя, че Маркина се е залепил за стъклото и я наблюдава.

Едва не извика от уплаха, но пъхна ключа в контакта и свали стъклото.

— Изкара ми акъла — възкликна, опитвайки се да се усмихне.

— Тръгна, без да ме целунеш — каза той.

Амая се засмя, наклони се на една страна и го целуна през отворения прозорец.

— Ще караш с палтото, така ли? — отбеляза той, гледайки я втренчено. — Мислех, че винаги го събличаш, за да шофираш.

Тя слезе от колата, позволи му да ѝ помогне да се съблече и хвърли палтото си на седалката до шофьора. Маркина я прегърна силно.

— Обичам те, Амая, не бих понесъл да те загубя.

Тя за пореден път се усмихна и отново се качи в колата, запали двигателя и изчака той да бутне вратата.

В огледалото за обратно виждане го видя да стои на същото място, наблюдавайки я как си отива.

56

О, Йонан! Колко много ѝ липсваше! Верният другар се бе превърнал в най-точния инструмент, от който се нуждаеше, за да мисли. Без него сведенията танцуваха разбъркани в главата ѝ. Беше свикнала с размяната на идеи, с предположенията и непрестанните му забележки, с мълчанията, заредени с едва сдържана енергия, защото умираше от желание да заговори, докато я изчакваше да излезе от своята вглъбеност и да му даде повод. Въздъхна, жадувайки за неговото присъствие, с ясното съзнание, че винаги ще е така, като поделяше вниманието си между шосето, притъмняло от все по-заплашителното небе, естествения порив да хукне след онази луда жена, която най-накрая щеше да се убие, и необходимостта да спре, да позабави света около себе си, за да може да помисли, да отсъди, да сложи ред в неразборията в главата си. Проблесналата мълния освети силуета на планината и очерта зъберите, където живееше повелителката на бурята: ето я, „вече идва“. Един етикет, служещ за подпис на някакъв шивач, не можеше да бъде необоримо доказателство, но от друга страна, колко мъже в цялата страна носеха дрехи, ушити по поръчка в Англия… Както бе казал професор Сантос, със съдебна заповед вероятно щяха да получат достъп до картотеката с клиенти на този изключителен майстор. Подплатата, както и палтото, беше тъмносиня, но тя отлично помнеше, че го е виждала и със сиво палто, което обикновено обличаше върху костюма в същата гама, и че последния път ѝ бе направило впечатление, че го е комбинирал със синьото. Подробност, която всеки друг мъж би пропуснал. Но не и Маркина. Прегледа списъка с обаждания в колата и набра един номер.