Читать «Дар за бурята» онлайн - страница 218

Заместникът кимна с разбиране.

— Директорът казва, че ви е позвънил по молба на съдията, за да се разпоредите затворникът да бъде преместен, и че след петнайсет минути отново ви се е обадил, за да провери дали всичко е минало без инциденти.

— Да, точно така беше — потвърди заместникът.

Амая се обърна към директора.

— …Тогава съдията пак ви се е обадил, за да провери.

— Не, аз му се обадих.

— Много добре — каза тя, преструвайки се, че си записва. — И съдията е дошъл тук да се увери лично, така ли?

Директорът сви рамене и погледна заместника си въпросително.

Амая се усмихна.

— Дойде ли онази сутрин съдия Маркина в затвора, за да се увери, че затворникът е преместен? — повтори тя.

Мъжът я погледна в очите.

— Не.

Тя се усмихна.

— Е, това беше всичко, приключихме. Много благодаря и на двама ви, бяхте много любезни, благодаря за отделеното време. Защото наистина искам да сложа точка на този случай.

Облекчението на директора беше видимо, едва прикритата тревога на лицето на заместника — също.

Амая се качи в колата, свика по телефона съвещание за следобед и напусна града по посока на Бастан, замислена за дългата поредица от лъжи. Заместникът отричаше присъствието на съдията в затвора, а той не само бе идвал, ами видеозаписът го поставяше пред килията на доктор Берасатеги.

47

Лелята беше сготвила леща. Мирисът на гозбата и пламтящият в камината огън накараха Амая да се почувства у дома, макар че отсъствието на Джеймс и най-вече на Ибай бяха потопили къщата в необичайна вече за всички тишина. Използва случая, за да звънне на Джеймс, който се изненада от обаждането; след кратък и безсмислен разговор тя побърза да прехвърли слушалката на леля си и на сестра си, за да погукат на Ибай, който според баща му слушал внимателно и с усмивка познатите гласове.

Небето над главата ѝ притъмняваше, а откъм планината вече се чуваше тътенът на първите гръмотевици, когато се отправи към управлението, замислена за разговора, който току-що бе провела с леля си. Веднага щом Рос тръгна за работилницата, Енграси я бе попитала:

— Какво става между теб и мъжа ти, Амая?

Беше се опитала да отклони въпроса.

— Защо мислиш, че става нещо?

— Защото ми отговаряш с въпрос и защото чух разговора ви, само дето не си заговорихте за времето.

Амая се бе усмихнала на тази забележка.

— Когато една двойка вече няма какво да си каже, подхваща разговор за времето, като с таксиджиите. Смей се ти, но това е един от признаците за неминуем разрив.

Лицето на Амая помръкна при тази мисъл.

— Вече не го ли обичаш, Амая?

Оправдавайки се, че закъснява, тя така се бе завтекла към вратата, че бе забравила да вземе ключа от колата, но от страх пред изпитателния поглед на Енграси бе предпочела да не се връща. Винаги се бе удивявала на умението на леля си да отгатва какво мисли, какво я измъчва.