Читать «Дар за бурята» онлайн - страница 217

— А адвокатът му или съдия Маркина, който е препоръчал преместването му в изолатора?

— Не, никой освен вас.

Разочарована, Амая благодари на дежурния и се обърна към вратата.

— …Вярно бе, и той беше тук.

— Моля?

— Аз още не си бях тръгнал и помня, че го видях, но щом го няма в списъка на посетителите, значи, не е идвал при Берасатеги или при друг затворник, идвал е при заместник-директора, а тези посещения не се отбелязват на същото място. Тук се записват само посещенията при затворниците — каза Лоуридо, сочейки екрана.

Амая помисли няколко секунди.

— Бихте ли уведомили директора, че съм тук? Попитайте го дали има възможност да ме приеме.

Мануел вдигна слушалката на вътрешния телефон, набра поредица от цифри и предаде молбата.

Тишината продължи няколко секунди, докато директорът си помисли. Това не я учуди, защото си спомни колко грубо се бе държала с него при последната им среща в спешното отделение на болницата.

— Добре — отговори служителят в слушалката. — Затвори и излезе иззад плота. — Ще ви приеме, елате с мен.

— Имам една молба, Мануел. Не споменавайте пред никого за нашия разговор, това е част от полицейското разследване.

Преди да влезе в кабинета, тя се подготви. Съзнаваше, че ще бъде посрещната враждебно, тъй като се бе държала доста рязко с този човек, но сега се намираше на негова територия, една погрешна стъпка и той щеше да я изгони.

Директорът стана да я посрещне и предпазливо ѝ протегна ръка.

— С какво мога да ви бъда полезен, госпожо инспектор?

— Доуточнявам някои аспекти около самоубийството на Берасатеги преди окончателното приключване на случая сега, след като задържахме Мариано Санчес и той призна, че е предал медикамента на Берасатеги по своя инициатива. — Почти чу въздишката на облекчение отсреща. — Разбирам, че това е било тежък момент за вас, сигурно е трудно да управляваш затвор и такива нещастия…

Нещата се развиваха добре. Беше заговорила за нещастията, за да остави впечатлението, че те са нещо неизбежно, за което той не носеше отговорност. Директорът като че ли направи крачка назад и дори се усмихна печално. Всъщност не беше лош човек.

— За да приключим с темата… В деня, в който се разиграха събитията, аз идвах при затворника сутринта. Имал ли е и други посещения?

— Трябва да проверя, но по всичко изглежда, че не.

— Съдията ви се е обадил по телефона веднага след като аз му позвъних, за да му кажа, че е разумно Берасатеги да бъде преместен.

— Да, а аз наредих на заместника ми да се заеме. След петнайсет минути се обадих, за да проверя дали е преместен, и той потвърди, че заповедта е изпълнена.

— Ще имате ли нещо против да поговоря с вашия заместник? Само за потвърждение, рутинна процедура.

— Нямам нищо против, разбира се.

Той натисна някакъв бутон на интерфона и каза на един от подчинените си да повика заместника. Същият влезе на мига, което я остави с усещането, че е чакал зад вратата.

Като я видя, той леко се стегна. Амая се изправи, широко усмихната, и му подаде ръка.

— Съжалявам, че ви безпокоя. Разказвах на директора, че приключваме случая „Берасатеги“. Сигурно ви е известно, че задържахме Мариано Санчес и че той пое изцяло отговорността за предаването на ампулата на доктора, но аз се опитвам да сложа малко ред в бумагите, знаете как е.