Читать «Най-добре да си остане тайна» онлайн - страница 23

Хари реши, че сега не е моментът да им казва за Себастиан и как докторите го определят като хиперактивно дете.

Тримата успяха някак да се съберат в асансьора и Хари получи още една последна прегръдка от Филис, след което Паркър отвори вратата и Хари се озова отново на улиците на Манхатън.

— Ох, по дяволите — каза той, след като извървя няколко крачки по Парк авеню, обърна се, затича обратно към дома на Филис, изкачи стъпалата и заблъска по входната врата. Този път икономът не се появи толкова бързо.

— Трябва непременно да се видя с мисис Стюарт — каза Хари. — Надявам се да не си е легнала.

— Не, доколкото ми е известно — отвърна Паркър. — Моля, последвайте ме. — И поведе Хари обратно по коридора към асансьора и отново натисна бутона за третия етаж.

Филис стоеше до камината и пушеше пуретата си. Сега беше неин ред да се изненада.

— Много съжалявам — каза Хари, — но Ема никога няма да ми прости, ако се върна в Англия, без да съм разбрал какво се е случило с онзи адвокат, който прояви глупостта да я подцени.

— Сефтън Джелкс — обади се Алистър, който седеше в креслото до огъня. — Проклетникът най-сетне се оттегли от поста си на старши съдружник в „Джелкс, Майърс и Абърнати“, макар и донякъде с неохота.

— Малко след това се покри в Минесота — добави Филис.

— И няма да се връща в близко бъдеще — каза Алистър, — тъй като умря преди няколко месеца.

— Синът ми е типичен юрист — обяви Филис и смачка пуретата си. — Винаги ти казва само половината история. Първият инфаркт на Джелкс му спечели кратко съобщение в „Ню Йорк Таймс“, а след третия бе удостоен с кратък и не особено ласкателен абзац в дъното на страницата с некролозите.

— Което беше повече, отколкото заслужаваше — каза Алистър.

— Съгласна съм — заяви Филис. — Макар че ми достави значително удоволствие да открия, че на погребението му са присъствали само четирима души.

— Откъде знаеш пък това? — попита Алистър.

— Аз бях една от тях — обясни Филис.

— Пътували сте чак до Минесота само за да присъствате на погребението на Сефтън Джелкс? — невярващо попита Хари.

— Определено.

— Но защо? — поинтересува се Алистър.

— Защото човек никога не може да има доверие на Сефтън Джелкс — обясни тя. — Нямаше да съм напълно убедена, че е мъртъв, ако не видех как спускат ковчега му в земята, и дори тогава изчаках гробарите да зарият дупката.

— Моля, седнете, мисис Клифтън.

— Благодаря — отвърна Ема и седна на дървения стол пред тримата управители, настанени в удобни кресла зад дългата маса на подиума.

— Казвам се Дейвид Слейтър — каза мъжът в центъра. — Аз ще председателствам срещата днес. Да ви представя колегите си, мис Брейтуейт и мистър Нийдам.

Ема се опита да направи бърза преценка на тримата надзорници. Мъжът в средата беше с костюм с жилетка и старомодна вратовръзка и имаше вид на човек, свикнал да председателства. Мис Брейтуейт, която седеше от дясната му страна, носеше костюм от туид отпреди войната и дебели вълнени чорапи. Косата й бе прибрана на кок. Ема заключи със сигурност, че е стара мома, а ако се съдеше по свитите й устни, като че ли рядко се усмихваше. Господинът от лявата страна на председателя беше по-млад от колегите си и видът му напомни на Ема за наскоро свършилата война. Пищният му мустак намекваше, че е служил в Кралските военновъздушни сили.