Читать «Най-добре да си остане тайна» онлайн - страница 190

— Трябва да говоря с шефа. Спешно е! Спешно!

— Мистър Мартинес и Диего заминаха преди няколко минути за Уимбълдън.

— Себ, трябва да обсъдя с теб нещо, което ме тревожи.

— Че Сали няма да се появи и утре ли?

— Не, става дума за нещо много по-сериозно — каза Бруно.

Макар че усети промяната в тона на приятеля си, Себастиан не можеше да се обърне и да се вгледа по-внимателно в него, защото за пръв път се опитваше да се справи с трафика на Хайд Парк Корнър.

— Не мога да кажа какво точно е, но откакто си в Лондон, баща ми като че ли се опитва да те избягва.

— Но в това няма никакъв смисъл. В края на краищата именно той е предложил да идем заедно в Уимбълдън — напомни му Себастиан, докато излизаха на Парк Лейн.

— Знам. Негова беше идеята и да ти дам колата днес. Просто се чудя дали в Буенос Айрес не се е случило нещо, което го е раздразнило.

— Нищо, за което да си давам сметка — отвърна Себастиан, видя табелата за шосе А1 и мина в крайната лента.

— Още не мога да разбера защо баща ти е трябвало да пропътува половината свят, за да те види, след като е било достатъчно просто да вдигне телефона.

— Смятах да му задам същия въпрос, но беше много зает и се готвеше за поредното си турне в Америка. Когато повдигнах въпроса пред майка ми, тя се направи на тъпа. А ако за нея може да се каже нещо, то е, че определено не е тъпа.

— Другото, което не разбирам, е защо си останал в Буенос Айрес, при положение че си можел да се върнеш с баща си.

— Защото обещах на твоя баща да доставя един голям контейнер до Саутхамптън и не исках да го разочаровам след всичко, което направи за мен.

— Сигурно е статуята, която видях да лежи на поляната в Шилингфорд. Но това само задълбочава загадката. Защо му е на баща ми да иска от теб да внасяш статуя от Аржентина, да я пусне на търг тук и после да я откупи?

— Нямам представа. Подписах документите, както той ме помоли, и след като „Сотбис“ прибраха контейнера, се прибрах в Бристол с родителите ми. Какво се тормозиш толкова? Просто направих точно онова, което ми беше заръчал баща ти.

— Защото вчера при баща ми дойде някакъв човек и чух, че споменава името Барингтън.

Себастиан спря на следващия светофар.

— Имаш ли представа кой е този човек?

— Не, не съм го виждал никога. Но чух, че баща ми го нарече „майоре“.

— Моля за внимание — разнесе се глас от високоговорителя и тълпата се умълча, въпреки че мис Гибсън се канеше да бие началния удар на първия сет. — Моля мистър Мартинес да се яви незабавно в офиса на секретаря.

— Явно е станало нещо — каза дон Педро, докато ставаше от мястото си.

Излезе на най-близката пътека, следван плътно от Диего, и щом се озова в галерията, попита един продавач на програми къде е офисът на секретаря.

— Онази голяма постройка със зеления покрив ето там, сър — посочи младежът. — Не можете да я пропуснете.

Дон Педро бързо слезе по стъпалата и излезе от Централния корт, но Диего го беше изпреварил много преди да стигне изхода и почти тичаше към голямата сграда, като от време на време поглеждаше назад, за да е сигурен, че баща му не е изостанал прекалено. Щом наближи двойната врата, извика на униформения портиер: