Читать «Най-добре да си остане тайна» онлайн - страница 189

— Ама че страхотен ден беше вчера — каза той, докато пълнеше купата си с мюсли и сядаше срещу Бруно.

— Вчера си е вчера — отвърна Бруно. — Много повече се тревожа за днес.

— Проблем ли има?

— Да кажа ли на Сали какво чувствам към нея, или просто да приема, че тя вече знае? — изтърси Бруно.

— Толкова ли е зле положението?

— За теб всичко е наред. Ти си много по-опитен в тези неща от мен.

— Така си е — съгласи се Себастиан.

— Стига си се подхилвал или няма да ти заема колата.

Себастиан се опита да изглежда сериозен.

Бруно се наведе над масата и попита:

— Какво да облека според теб?

— Най-добре нещо небрежно, но елегантно. Шалче вместо вратовръзка — предложи Себастиан.

В този момент телефонът в коридора зазвъня.

— И не забравяй, че Сали също ще се чуди какво да облече — добави той, докато Карл влизаше в стаята.

— Мистър Бруно, търси ви някоя си мис Торнтън.

Себастиан избухна в смях, когато Бруно изскочи тичешком през вратата.

Мажеше втората си филийка с мармалад, когато приятелят му се върна с възклицанието: „По дяволите, по дяволите, по дяволите“.

— Какво има?

— Сали няма да дойде. Била настинала и вдигнала температура.

— Посред лято? — учуди се Себастиан. — Май по-скоро търси някакво извинение да откаже срещата.

— Пак не позна. Каза, че до утре ще се оправи и че с нетърпение очаква да се видим.

— Тогава защо не дойдеш до Кеймбридж с мен? Аз поне няма да придирям за облеклото ти.

Бруно се ухили.

— Не ставаш много за заместник на Сали, но май нямам какво по-добро да правя.

46.

„По дяволите, по дяволите, по дяволите“ накара Карл да излезе от кухнята и да се опита да разбере какъв е проблемът. Пристигна точно навреме, за да видя как двете момчета изчезват през външната врата. Изтича по коридора и излезе навън, но можеше само да гледа как оранжевият „Ем Джи“ със Себастиан зад волана потегля.

— Мистър Бруно! — изкрещя Карл, но никой от двамата не се обърна, защото Себастиан беше включил радиото, за да слушат последните новини от Уимбълдън.

Карл изтича в средата на улицата и размаха трескаво ръце, но колата не намали. Той спринтира след нея, докато тя приближаваше зеления светофар в края на улицата.

— Светни червено! — изкрещя той и светофарът се подчини, но не и преди Себастиан да завие наляво и да ускори към Хайд Парк Корнър. На Карл не му оставаше друго, освен да приеме, че ги е изпуснал. Може би Бруно беше помолил Клифтън да го остави някъде, преди да продължи за Кеймбридж? В края на краищата нали трябваше да води приятелката си на кино този следобед? Рискът обаче бе твърде голям, за да може Карл да си го позволи.

Обърна се и се затича към къщата, като се мъчеше да си спомни къде трябваше да е мистър Мартинес през деня. Знаеше, че следобед ще гледа финала за жени в Уимбълдън. Момент, спомни си Карл. Преди това днес Мартинес имаше среща в центъра, така че съществуваше някакъв шанс все още да е в офиса си. Макар да не вярваше в Бог, Карл се замоли дон Педро още да не е заминал за Уимбълдън.

Втурна се през вратата, грабна телефона и набра номера на офиса. След секунди секретарката на дон Педро вдигна.