Читать «Избраница» онлайн - страница 275

- Тя може да научи в Университета всичко, от което се нуждае. Аз не мога да я науча на нищо допълнително - засега.

Лорлън усети как ледени иглички плъзват по кожата му. Той се взря втренчено в Акарин, но нищо в изражението на Върховния повелител не намекна за онова, от което се страхуваше.

- Не мога да си представя, че ще й допаднат битките и интригите на Домовете - съгласи се Винара, - макар мисълта, че Гилдията за пръв път ще избере Върховна повелителка е доста интересна.

Сарин се намръщи.

- Нека не забравяме произхода й.

Винара го изгледа стръвно и Лорлън се прокашля.

- Да се надяваме, че това няма да е проблем още дълги години.

- Той погледна към Акарин, но вниманието на Върховния повелител беше насочено другаде. Лорлън проследи погледа му и видя приближаващата се Сония.

Когато кръгът от магьосници се раздели, за да я пропусне, тя се поклони.

- Поздравления, Сония - изръмжа Болкан. - Беше хубава битка.

- Благодаря ви, лорд Болкан - отвърна тя с грейнали очи.

- Как се чувстваш? - попита Винара.

Сония поклати глава, замисли се и сви рамене.

- Гладна, милейди.

Винара се засмя.

- Надявам се, че наставникът ти е организирал банкет, за да отпразнува победата ти.

Дори усмивката на Сония да изглеждаше малко пресилена, като че ли никой от останалите не го забеляза. Те гледаха Акарин, който се беше обърнал към нея.

- Много добре, Сония - каза той.

- Благодаря, Върховни повелителю.

Двамата продължиха да се гледат мълчаливо, докато най-накрая Сония не сведе глава. Лорлън наблюдаваше внимателно останалите и забеляза многозначителната усмивка на Винара. Болкан изглеждаше развеселен, а Сарин кимна одобрително.

Лорлън въздъхна. Те виждаха само една млада ученичка, която благоговее и се прекланя пред могъщия си наставник. Дали някога щяха да разберат, че тук има още нещо? Той погледна към червения камък на пръста си. „Дори и да узнаят истината, няма да е от мен. Аз също съм заложник като нея”.

Лорлън отново погледна към Акарин и присви очи. „Ако някой ден реши да ми обясни какво става, ще му се наложи доста да се постарае, за да ме убеди, че действията му са били оправдани”.

Денил отвори вратата към стаята си, покани с жест Ротан да влезе и затвори вратата зад себе си. Вътре беше тъмно, но макар всичко да бе чисто и подредено, във въздуха се носеше миризма на занемареност. Сандъкът му беше оставен точно до вратата на спалнята му.

- Та какво беше толкова спешно, че Върховният повелител те призова толкова бързо в Имардин? - попита Ротан.

Денил го погледна втренчено. Нямаше никакви „как си” или „как мина пътуването ти”. Това сигурно щеше да го подразни, ако не бяха смущаващите промени във външния вид на приятеля му.

Под очите на Ротан имаше тъмни сенки. Той му се струваше остарял, макар че Денил може би просто бе забравил бръчките по челото му и посивелите коси. Но леко изгърбената му фигура и напрегнатия начин, по който вървеше, определено бяха нещо ново.

- Мога да ти разкажа само част от него - каза Денил, - но не и всичко. Изглежда, Акарин е научил за проучванията ми на древната магия. Той... добре ли си, Ротан?