Читать «Тайният орден» онлайн - страница 71

„Икономика в един урок“ беше съвсем тънка. Също като „Създанието от Джекил Айланд“ тя беше добре написана и лесна за четене. Беше стигнал до средата, преди да е изпил първата чаша кафе. Тъничкото томче беше привлякло погледа му още в началото, защото авторът беше същият Хенри Хазлит, чиито думи за икономиката бяха написани на табелката, намерена на шията на Клер Маркорт. Харват дълбаеше в книгата не само с надеждата да разбере склонностите на убиеца или убийците, но и защото беше много интересна и можеше да научи страшно много.

Макар да не бе заспал до късно след полунощ, той се събуди в пет часа отпочинал и с желанието да излезе да потича. След шест километра почувства болка в илиотибиалната връзка. Беше занемарил упражненията по разтягане и сега тялото му го наказваше.

Насили се да достигне стълба, маркиращ седемте километра пробег, а после се обърна и пое към вкъщи. Беше облачно утро с висока влажност, която подсказваше, че по някое време през деня ще завали. Добре, че беше излязъл да потича сега. Имаше време да прехвърли мислено какво ли не, най-вече за сегашния случай. Отбеляза си наум да се обади след закуска на Бил Уайс, за да види докъде е стигнал.

Като се прибра, взе душ, избръсна се, а когато Стареца позвъни, телевизорът в кухнята беше включен и Харват си приготвяше закуската.

— Трябва да заминеш за Бостън — нареди Стареца напрано, без да му каже „Добро утро“ дори.

Харват намали телевизора.

— Какво става? Случило ли се е нещо?

— Има втора жертва.

— Кой?

— Хърман Пенинг. Бостън. Искам да си там колкото е възможно по-скоро. Луис каза, че можеш да ползваш самолета на Резерва. Държи го в готовност.

Харват погледна часовника си.

— Ще бъда на входа след петнайсет минути.

— Нека са пет. Искам да си там, докато следите са още горещи и бостънската полиция не е успяла да ги замете. Ще ти пратя имейл по телефона с всичко, което знам. Ще го четеш в самолета.

Харват хвърли почти суровите яйца в боклука и изтича горе, за да се облече. Щом щеше да лети с частен самолет, нямаше нужда да се притеснява, че е въоръжен, затова запаса пистолета и взе няколко допълнителни пълнителя. Грабна ножа си, фенерчето, пластмасови белезници, клетъчния телефон, зарядното устройство и малък дигитален фотоапарат; всичко това нареди на леглото.

Разгледа нахвърляните вещи, докато набързо завързваше връзката си, и помисли, че сигурно е забравил куп неща, за които ще съжалява после, но нямаше време. Трябваше да тръгва.

Извади от гардероба шлифера си „Скот Вест“, натъпка снаряжението в безбройните му джобове, а после взе чантата с дрехи за един ден, която винаги държеше в готовност, и пое към вратата.

Трафикът по Джордж Вашингтон Мемориал Паркуей беше по-лек от обикновено. Харват бе сигурен, че ако беше излязъл от вкъщи миг по-късно, щеше да се озове в задръстване, а не да препуска към летище „Рейгън“. Понякога му се щеше да вярва, че някъде там горе някой го пази. После, на шест километра от летището, дъждът се изсипа като из ведро и движението сякаш замря.