Читать «Тайният орден» онлайн - страница 72

Реши да рискува и въпреки виещите клаксони и издигнатите сякаш за поздрав средни пръсти на пиковия час се качи на банкета. В опит да се представи за официално лице в своя шевролет „Тахо“, той продължи да свети с фаровете. Никой не му обръщаше внимание. Чуваше как наоколо хората натискат клаксоните, а когато погледна в огледалото за обратно виждане, видя дълъг боен строй от леви ръце с издаден среден пръст, протегнати през прозорците на редица коли. Хубаво беше поне това, че никой не забелязваше нито него, нито какви ги върши, докато премина. С други думи, нямаше друг нахалник, минал преди него на банкета, който да го засече.

Светът, за съжаление, беше пълен с хора, които вярваха, че правилата не се отнасят за тях. Тук всеки си мислеше, че има право да върши каквото си иска и Харват беше сигурен, че поне неколцина, закъсняващи за полета си от летище „Рейгън“, също са опитали маневрата по банкета. Още по-сигурен беше, че транспортно средство, движещо се бързо към летището в разрез с пътните правила, представлява заплаха от гледна точка на закона.

Харват остана на банкета колкото можа, а после, след поредния оперетен пирует от клаксони и средни пръсти, си проправи път обратно в пълзящия поток на трафика и премина в дясното платно, за да излезе напред. Паркира пред „Обслужване на бизнес авиацията“, чекира се и бе отведен навън до свръхзвуковия „Еъриън“. Екипажът го чакаше строен в подножието на стълбата и той с прискърбие установи, че стюардесата не е Натали, макар че това навярно бе скрит добър знак.

Екипажът, както може да се очаква при такъв скъп частен самолет, беше съставен от изключителни професионалисти. Харват, стараейки се да бъде възможно най-учтив, ги помоли да оставят формалностите и да излетят по най-бързия начин. Трябваше да бъде на мястото „вчера“. Разбраха го добре.

Тъй като проверката преди полета беше извършена, а от кулата за управление на въздушното движение бяха обещали да ги преместят начело на списъка, щом са готови, Харват беше помолен да заеме мястото си и да закопчае предпазния колан, което и направи. След по-малко от петнайсет минути вече бяха във въздуха.

Полетът до летище „Логън“ в Бостън беше по-бърз от полетите на совалките, с които бе летял от столицата. Едва се бяха издигнали и полетели над Атлантическия океан, преминаха над Ню Йорк и започнаха да се снишават, за да се приземят. Стюардесата се извини, че не може да му предложи друго освен кафе и понички. На нея също не бяха отпуснали време и не беше успяла да се обади на фирмата за кетъринг, обслужваща летището.

Харват ѝ каза да не се безпокои. Макар да не бе запален по поничките, кафето му хареса и беше доволен, че стомахът му не е съвсем празен. Докато преглеждаше текста на информацията, която му беше изпратил на телефона Стареца, Ана, стюардесата, му доля чашата с кафе.

Когато лъскавият свръхзвуков самолет се приземи на летище „Логън“, Харват беше готов за действие, както на всяко местопрестъпление. Карлтън му беше написал, че пътуването до града е вече уредено. Вероятно някой, може би не толкова привлекателен колкото Слоун Ашби, щеше да го посрещне в „Обслужване на бизнес авиацията“ и да го откара.