Читать «Тайният орден» онлайн - страница 181

Намусеният като че ли хареса шегата и се усмихна. Протегна ръка и докосна Ашби недалеч от гърдите ѝ.

— Какво би направило момиченце като теб с оръжие?

Ашби натисна педала на газта за части от секундата и роувърът отскочи малко напред. Това накара пазача, склонен към интимности, да дръпне рязко ръка от прозореца. Нещо, което развесели другаря му, и той избухна в смях.

— Хайде — изръмжа сърдито пострадалият, — вървете. Не забравяйте да им кажете да ни донесат храна. — Сетне добави, правейки се, че отново посяга към прозореца: — Ще дойда да те видя в бара по-късно.

Ашби натисна отново газта и мъжът драматично отскочи назад, сякаш ток бе протекъл по колата.

Другият патрул се засмя и отвори дървената порта.

Навлязоха в двора и Ашби възстанови радиовръзката с останалите:

— Достъп до паркинга.

— Като си мисля за тази фаза, би могла да я наречеш „Достъп до гръдта“.

Тя му показа среден пръст и додаде:

— По-късно ще говорим за коментара ти за алкохола и оръжието. — И допълни: — С.З. Скапан задръстеняк.

Лицето му се разтегна в широка усмивка и остана така, докато тя паркира колата пред тежката дървена врата на входа.

— Точно както при репетицията — установи тя и изключи мотора. В следващия миг и двамата бяха вече навън.

С подноси в ръце изкачиха стълбите. Ашби вървеше напред, Палмър — след нея. Преди да стигнат вратата, тя се отвори пред тях. Други двама яки мъжаги ги чакаха.

Ашби подаде своите подноси на по-високия, но той само поклати глава.

— В кухнята — промърмори.

Тя пое в посоката, която ѝ се видя най-вероятна, но охранителят я спря. Вдигна капаците на всеки от подносите, а първият бързо опипа телата им за оръжие.

По-високият се опита да повтори проверката само с нея, но тя отстъпи и попита:

— Къде е кухнята?

Мъжът промърмори накъде да върви и двамата с колегата му се върнаха на поста си, докато тя и Палмър поеха по широкия коридор към задната част на къщата.

Останалите от компанията на Дъркин, общо четирима души, седяха около голям телевизор и гледаха мач. Пред всеки от тях стоеше бутилка бира. Човекът, за когото бяха дошли обаче, не се виждаше.

— Извинете господа — попита Палмър, — да сервираме ли храната в осем чинии? Или има още хора?

— Оставете всичко в кухнята — махна пренебрежително с ръка единият. — Сами ще си вземем.

В слушалките им прозвуча глас от Северна Вирджиния:

— Засякохме топлинен сигнал при северозападния ъгъл на къщата.

— Разбрано — рече Ашби. Двамата с Палмър бързо разопаковаха донесеното и извадиха скритото в подносите оръжие, което бяха увили в пластмасови опаковки.

Ашби използва Палмър за прикритие, приготви чиния с хапки и се насочи към стаята с телевизора, скрила оръжието си под салфетка, преметната през ръката. Изчака събитията на терена да се разгорещят и едва тогава пристъпи прага.

— Някой да иска да хапне? — попита тя. — С комплименти от „Кау Тау Лодж“.

Единият от мъжете извърна глава, за да ѝ каже да млъкне, но като я огледа, покритото му с белези от шарка лице се разтегна в похотлива усмивка и ѝ кимна да влиза.

Нещо обаче явно го смути — изражението в очите ѝ или фактът, че виждаше само едната ѝ ръка, докато другата бе скрита под салфетката.