Читать «Тайният орден» онлайн - страница 180

— Обирате ли ме? — попита човекът, докато изпълняваше заповедта.

— Не точно.

Докато Райън го държеше на мушка, Харват с два скока се озова до тях, щракна белезници около китките му и го вкара в тяхната кола. Вътре чакаха Слоун Ашби и Чейс Палмър. Слушаха внимателно серията от бързи въпроси, които Харват задаваше за дома на Фил Дъркин и мерките за сигурност. Изплашеният младеж отговаряше без колебание.

— Просто отговорете на въпросите ни и всичко ще е наред — опита се да го успокои Райън. — Никой не ви мисли злото.

Човекът даде описание на всичко, което Харват искаше да знае.

— Да тръгваме — нареди той накрая.

Докато се качваха на лендроувъра от Кау Тапен Лодж и се върнаха отново на пътя, Харват се свърза с останалите.

— Тръгваме — рече той. — До всички екипи, потегляме.

70. глава

Ашби седна зад волана, а Палмър се настани на задната седалка и започна да подрежда съдовете с топла храна. Ако зависеше от него, би наел местни хора, вместо да му носят от Кау Тапен Лодж. Дъркин можеше да си го позволи, но според Палмър беше погрешно от тактическа гледна точка.

Дъркин обаче вероятно имаше други основания. Наемната работна ръка често се разбъбря. Това беше потенциална опасност, която той не искаше да допусне, особено в момент като този, когато е принуден да бяга и знае, че го търсят. Доставката на вече приготвена храна имаше своите предимства, едно от които никак не беше за пренебрегване — достъпът от външния свят бе ограничен.

Съвсем близо до малкото ранчо на Дъркин, Ашби съобщи местоположението им по радиото и поиска от тук нататък пълно радиомълчание, за да не се разсейва при входа.

Сетне придвижи колата до дървените порти, отново спря и зачака. Двама яки мъжаги, наметнати с пончо, излязоха от каменната постройка, служеща за патрулка, и дадоха знак на пътниците да свалят прозорците на колата. Палмър бе вдигнал капаците на съдовете, така че ароматът им да изпълни купето на роувъра.

Въпреки дъжда той и Ашби доловиха миризмата на цигари и кафе, която се носеше от мъжете отвън.

Единият попита къде е предишният доставчик.

Ашби отговори, че се е разболял от „чилийски грип“, и с ръка направи жест, показващ, че пие от голяма чаша. Мъжът поиска да знае тя коя е и очевидно му се искаше да пофлиртува с нея. Колегата му обаче беше видимо гладен.

— Ясно откъде е, от кухнята — подхвърли той. — Иди да се видиш с нея след смяната. Храната ще изстине.

Палмър се засмя, макар че не биваше да го прави. Играеше ролята на прислужник и се предполагаше да е невидим. Но пък прозвуча като добродушна закачка между колеги. Намесата му обаче сякаш ядоса онзи отвън.

— Нещо те досмеша май? — попита той.

— Не, сеньор.

— Тогава защо се хилиш?

Мамка му— помисли си Палмър. —На този му е писнало да виси тук и му се ще да се бие. Трябва веднага да измисля нещо.

— Стана ми смешно, защото не работи в кухнята, а на бара. Заради нея колегата ни не може да дойде на себе си от пиенето.

— Видя ли? — засмя се първият.

— За две неща никога не можеш да вярваш на жените — продължи Палмър, — алкохол и оръжие.