Читать «Тайният орден» онлайн - страница 143

— Не съм ти разказвал за Джекил Айланд.

— Не, каза само остров край бреговете на Джорджия. Един от агентите на ФБР спомена името му тази сутрин. Можеше да ми кажеш, че става дума за Резерва.

— Знам и съжалявам, но изпълнявам заповеди. — Той погледна часовника си. — Ще успеят ли да включат в новините тази сутрин бюлетина за Ренър и Мичъл?

— Със сигурност. Каква смяташ да е следващата ни стъпка?

— Освен да се отбия отново в онази черква и да запаля свещ, има само едно нещо, което ми идва на ум.

— И какво е то?

От гърдите му се откъсна тежка въздишка.

— Да набележим всички исторически места в Бостън и да се опитаме да предположим къде ще е следващия му удар.

54. глава

Бетси Мичъл бе опитала всички познати ѝ трикове, за да запази спокойствие. Условията, при които я държаха, бяха ужасни. Малко неща помнеше от отвличането си. Прибираше се от вечеря с приятели. По пътя видя катастрофа и спря, за да помогне. От този миг нататък всичко беше като в мъгла. Най-вероятно я бяха упоили.

Държаха я в голям сандък — нещо като кучешка колиба. Вътре през повечето време беше съвсем тъмно, бяха я и вързали. От време на време на тавана на сандъка се отваряше съвсем малък отвор и оттам пускаха бутилка вода и енергийни блокчета. Не ѝ разрешаваха да се раздвижи, нито да използва тоалетна. Вероятно това беше и целта на найлоновите торбички, които бяха оставени в сандъка. Беше използвала по две и дори три торбички наведнъж, но вътре наистина миришеше ужасно. Можеше само да си представи каква воня се излъчва от нея самата.

Въпреки че бяха я упоили, добре помнеше пронизващата болка в ушите си. Открай време трудно понасяше разликата във височините и когато се налагаше да лети със самолет, винаги носеше специални тапи. Транспортираха я многократно с много спирки. Когато най-сетне стигнаха мястото, което бяха определили, качиха сандъка в някакъв камион. Очевидно с дизелово гориво. Определи го единствено по звука на мотора и миризмата на газовете. Пътува с него известно време до мястото, където се намираше сега.

Без часовник и достъп на дневна светлина нямаше как да определи каква част на денонощието е, нито от колко време я държат тук. Надяваше се да са започнали издирването ѝ, след като не се бе появила на работа в понеделник сутринта. Висш служител на хеджфонд не може да изчезне незабелязано.

Колко пъти се беше проклела, че въпреки настояванията на членовете на борда да ѝ дадат охрана, тя бе отказала. Беше ѝ се сторило нелепо. Да беше Бил Гейтс или Уорън Бъфет, човек да се замисли, но тя беше само Бетси Мичъл. Човек, достъпен за хората, финансово гуру, подкрепящо обществени каузи. Хората не искаха да я нараняват, напротив — по-скоро искаха да я прегръщат. Често дори се шегуваше, че няма спомен кога за последен път висш служител е бил отвлечен в Съединените щати. Ако някой по-осведомен все пак ѝ напомнеше за такива случаи, тя само се засмиваше. Бетси Мичъл се интересуваше единствено от бюджети и крайни сборове, а не от бодигардове. Всичко това бе така до момента, в който не я похитиха.