Читать «Тайният орден» онлайн - страница 142

— Джон и Бетси.

— Ще направя всичко, което зависи от мен, за да ги открия.

— Моля ви, господин Харват. И моля ви, дръжте ни в течение за всичко, което се случва.

— Непременно.

Най-сетне разговорът бе прекратен и Харват отиде в банята за един душ, преоблече се и щом слезе във фоайето, си взе още едно кафе. Хотелът се намираше на около три километра от Шрьодер Плаза номер едно и полицейското управление. Улиците вече гъмжаха от коли и хора и няколко души пред входа чакаха за такси, ето защо той реши да тръгне пеша. Чистият въздух и времето насаме с мислите му щяха да му се отразят добре.

Нямаше представа как да стигне до някакви конкретни указания при толкова малко предварителна информация. Беше в този случай от по-малко от четирийсет и осем часа, а се случиха толкова много събития. Никога не беше вярвал в съвършеното престъпление. Няма такова нещо. Престъпниците винаги оставят някаква следа.

Смяташе, че дори отпечатъците, които откриха са безполезни. Убиецът беше като призрак. И което беше по-лошо, Харват непрекъснато се чувстваше изпратен за зелен хайвер. Дори не беше в отбранителна позиция, при която да отбива атаки. Все едно го бяха пуснали в тъмна стая със завързани очи с поне петдесетина души, които държат тояги. Знаеш, че ще те ударят, но нямаш никаква представа откъде ще дойде следващият удар.

Докато крачеше, се опитваше да подреди мислите си и фактите по случая. Председателят на федералния резерв бе починал от инфаркт преди седмица. Ден след това петимата най-сериозни кандидати за неговия пост бяха отвлечени. Това се случи в неделя, а ето че вече беше сряда. Междувременно една жена, Клер Маркорт, и един от мъжете, Хърман Пенинг, бяха брутално убити.

Макар да знаеха приблизителното време през деня и местата, откъдето бе минал убиецът, нито полицията, нито ФБР бяха успели да открият лицето му на някоя от камерите. Сякаш те не бяха способни да запечатат лицето му — все едно беше вампир, чието отражение не може да бъде уловено от огледало. Който и да беше този човек, беше невероятно опитен.

За пореден път мислите на Харват се насочиха към Бил Уайс и твърдението му, че човекът, когото издирват, е много добре подготвен, и то най-вероятно от ЦРУ. Със сигурност не действаше сам, но самата идея, че служители на Управлението са в състояние да подготвят подобни операции, беше нещо, което Харват все още трудно можеше да преглътне. Ясно, че не бяха един и двама, но бяха успели да ги убедят, че подобни убийства са оправдани. Това на него му беше достатъчно, защото,аконякога стигне до тях, щеше да знае как да се държи.

Когато пристигна в полицейското управление, Кордеро вече беше в кабинета си горе.

— Това току-що пристигна — посрещна го тя и му подаде полицейския бюлетин за последните двама изчезнали.

Харват го прочете и ѝ върна листа.

— Очаквало се е някой от тях да оглави федералния резерв, нали? — попита следователката.

— Как се сети? — попита той.

— Ако не ми беше разказал за Клер Маркорт, можеше и да не се досетя. Но когато ти свърза икономическото ѝ образование, със специалност „Банково дело“, и смъртта на председателя на Резерва, се поразрових в интернет и прочетох какво пише за Джекил Айлънд. Лесно се досетих за какво става дума.