Читать «Тайният орден» онлайн - страница 123

В трета кола малко по-нагоре по улицата седяха двама души, които станаха свидетели на пристигането на смяната.

— Видя ли ги? — попита Макгий. — Няма:Здрасти, Игор, как си? Какво правят Наташа и жалкият Игор? Нищо.Шофьорите на лимузини вече не са като едно време. Стегнати, пристигат от една и съща част на света, насочват се към едни и същи компании. Така всичко става много бързо.

— Прав си — съгласи се Райън. — Не е тук за някой късен полет от летището. Включили са всички членове на екипа в наблюдения. Следят дали Тара ще се появи.

— Или да я последват, ако тръгне нанякъде — отбеляза Макгий и погледна часовника на таблото. — Твой ред е. Какво искаш да правиш?

Нямаше нужда Райън да обмисля следващата им стъпка. Чудесно знаеше каква да е тя.

— Следвай го.

— Разбрано — отвърна Макгий.

Пусна две коли да минат пред тях и тръгна след черния линкълн.

Това бе единственият им ход в този момент. Само него Фил Дъркин нямаше как да предвиди.

Има много сходни черти между шпионажа и играта на шах — освен да си най-добрият, съзнанието ти трябва да е тренирано така, че да виждаш полето на действие във всичките му измерения. Повече от очевидно бе, че от всички бивши свои колеги от екипа Райън ще избере да се свърже именно с Флорентино. Не само го бяха предвидили, но и се бяха подготвили за това. И двамата с Макгий си дадоха сметка каква голяма грешка бяха допуснали.

В този случай Макгий, изглежда, не бе научил докрай урока си. Настояваше да потърсят някой друг от екипа, като се постараят да са по-внимателни. Що се отнася до Райън, „по-внимателни“ не беше решение. Трябваше да са по-хитри. Никакъв смисъл нямаше да се опитват да уловят още една газела от опашката на стадото, ако хищник се крие в храстите в очакване да скочи при следващия ти ход.

Планът на Райън бе да изчака, докато хищникът напусне укритието си, и едва тогава да скочи. Но дали човекът зад волана на черния линкълн беше техният хищник? Не можеше да е сто процента сигурна, макар че вътрешният ѝ глас подсказваше, че са на прав път, а той рядко я подвеждаше.

Шофьорът пред тях направи множество обиколки, за да се увери, че не го следят.

— Този тип не е съвсем бос в занаята — отбеляза Макгий.

— Още едно потвърждение, че не сбъркахме, като го последвахме — съгласи се Райън. — Само гледай да не го изпуснеш.

На три пъти за малко да се случи точно това. Човекът беше наистина добър, но Макгий и Райън бяха още по-добри.

Отведе ги в квартал с бурен нощен живот в северните райони на града, известен като Адаме Морган. След като обиколи карето, той най-сетне спря на Осемнайсета улица, недалеч от денонощен ресторант, чиято табела гласеше само „Закусвалня“, и остави колата си със запалени светлини.

— Какво ще прави? — промърмори Макгий, докато намаляваше, за да спре мустанга в забранена за паркиране зона в края на карето. — Едва ли идва тук заради кафето.

— Защо не? — поиска да знае Райън, която вече се бе извърнала назад и следеше какво става през задното стъкло.

— Защото съм ял тук. Кафето е добро, но не си заслужава да прекосяваш половината град, при това да рискуваш да те глобят за неправилно паркиране заради него.