Читать «Тайният орден» онлайн - страница 122
Брад Тор
Настъпи моментът да вдигне капака на металния сандък. Мъжът вътре бе съвършено гол и с обръсната глава. Ръцете и краката му бяха закрепени с вериги в халки, заварени за дъното. Устата му беше залепена с тиксо. Налагаше се, за да бъдат заглушени виковете му при транспорта, а и с оглед на бъдещите събития.
Противно на инструкциите, беше решил да не му сложи парализиращия препарат. Мечтаеше жертвата му да се мята и да се блъска. Държеше, когато откриеха тялото, да е видно, че човекът се е съпротивлявал и колко болезнена е била смъртта му.
Убеди се, че спирачките под металния сандък са здраво закрепени и той няма да се помести, и се залови да задейства системата от лебедки, с която повдигна първата кофа с вряла течност.
Само след миг тя бе на правилната височина, малко над ръба на сандъка. С помощта на големи клещи той подпря дъното и изля врящото съдържание вътре.
Голият мъж се сгърчи и запищя в агония. Убиецът придвижи сръчно следващата кофа и изля и нея.
Металният сандък беше направен от дебела стомана и задържаше топлината на течността достатъчно дълго, а нито един от заварените шевове по ъглите не пропусна и капка навън.
Изпразването на останалите кофи му отне точно осем минути и половина, трябваха му още само пет, за да почисти всички следи. Косата и дрехите му воняха ужасно, както и всичко в малкия апартамент. Това обаче беше нищо в сравнение с миризмата, която много скоро щеше да се разнесе.
Убеден, че сцената е точно такава, каквато иска, той излезе навън, затвори вратата на апартамента след себе си и се качи във вана. Погледна часовника си и бръкна в раницата за малък ръчен скенер. Включи го и го остави на седалката до себе си. Запали колата. Усмивка разтегна лицето му, докато слизаше от тротоара. На заспалата сега Гардън Корт Стрийт много скоро щеше да кипи голямо оживление.
44. глава
Плешивият оперативен работник, който наблюдаваше къщата, бе дебеловрат, с широки рамене и пръсти на ръцете, които напомняха по-скоро свързани в единия си край наденици. Определено не бяха ръце на хирург или пианист, но въпреки това той умееше да борави с тях доста сръчно. Иначе нямаше да достигне до позицията, която заемаше сега.
Посегна към телефона, който вибрираше на седалката до него, и апаратът заприлича на детска играчка, попаднала в бейзболна ръкавица.
— Самюъл на телефона — лаконично се представи той.
— Промяна в назначението. Приоритет едно — съобщиха отсреща.
— Същите цели? — попита Самюъл, без да сваля очи от къщата.
— Не.
— Може ли да попитам коя е новата?
— Всичко е в плика. Знаеш къде да търсиш.
— Кога?
— Сега — рече гласът. — Изпращам хора да те сменят. Ще бъдат там всеки момент.
— Разбрано — отвърна Самюъл и прекъсна връзката. След по-малко от десет минути друг черен линкълн „Таун Кар“ спря до отсрещния тротоар и изгаси фаровете си. Светлините се включиха миг след като бяха изгасени. Смяната му беше пристигнала. Самюъл запали колата, огледа се и потегли.
