Читать «Гибелна вълна» онлайн - страница 96

Майка ù и баща ù щяха да са ядосани. Щяха да искат обяснения. И тя щеше да им обясни, но нямаше да търпи да ù казват, че е луда. Вече не. Беше се подсигурила – помоли Кора да изпрати раковина за баща ù, в която разказваше всичко, което се бе случило, и го молеше да отдели войски, които да патрулират из нейните води, за да предотвратят други масови отвличания.

Нийла свърши онова, заради което избяга. Намери лунния камък. Освен него откри и друг начин за вършене на нещата, нейния начин.

– Сигурно е от мен, Уда – каза накрая и се опита да се отърси от безпокойството. – Аз съм различното нещо. Хайде да плуваме.

Докато минаваше под високата арка, която водеше към главното течение и двореца, Нийла изрепетира какво ще каже на родителите си. Веднага щом поговори с тях, ще прати послание на Серафина и на другите русалки, за да им каже, че талисманът на Нави е намерен.

В града беше необичайно тихо. Тя плуваше покрай празни магазини, ресторанти, посолства и правителствени сгради. Почти не се мяркаха хора. Течението се бе усилило и тя ясно чуваше плющенето на знамената. Имаше толкова много. Да няма официален празник и тя да е забравила?

Нийла беше потънала в мислите си толкова дълбоко, че в първия момент не забеляза как Уда я гризе по ръката. Чак когато рибката балон се изправи пред лицето ù и се опита да я захапе за носа, Нийла спря.

– Какво има сега? – попита. Не разбираше какво може да е притеснило Уда. Пасаж риби пеперуди? Медузи? Знамената?

– Стига вече, чуваш ли? Трябва да вляза вътре и да се разбера с майка си и баща си.

Уда, вече много неспокойна, отплува.

– Ела тук! – извика Нийла.

Уда обаче не я послуша. Тя заплува към върха на един от пилоните, на които се вееха знамената. После започна да кръжи около знамето с шеметна скорост.

– Слизай веднага! – заповяда Нийла. – Уда, сериозно говоря! Уда, казах... – гласът ù заглъхна, когато най-сетне видя какво се опитва да ù покаже рибката.

– Ето кое е различното – промълви тя, загледана в знамето.

То беше червено като маталийския флаг и затова не беше обърнала внимание на разликата. Вместо герба на императорското семейство – устобръснача със сребристосиньото яйце, в центъра на този флаг имаше огромен черен кръг.

– Какво е това? – запита се тя. – Защо баща ми е променил знамето? Човек не променя държавния флаг, освен...

Освен ако някой не го накара.

Трахо.

Люспите по гърба на опашката ù настръхнаха.

– Той е тук, Уда. Превзел е града – прошепна тя. – Онези кораби, които видяхме, сигурно са били от флотилията на Тепрез. Сигурно той е прекарал войските на Трахо дотук.

Само че това не беше логично. Трахо работеше за адмирал Колфин. Ако той е превзел Матали, би трябвало да развее флага на Ондалина, нали така?

Или може би Колфин не иска да се знае, че Трахо и Тепрез работят за него, предположи тя. Или пък знамето е начин да се заблуди населението.

Нийла не знаеше истината и нямаше време да размишлява. Ако Трахо бе тук, значи е наясно, че е избягала от двореца и се е досетил защо. Лунният камък бе в пощальонската ù чанта. Щом я откриеше, щеше да му отнеме две секунди да го намери.