Читать «Гибелна вълна» онлайн - страница 84

Тя обърна тъмния си, безжизнен поглед към Серафина.

– След като изслушахте историята ми, все още ли желаете да притежавате камъка? Тези нашественици, за които ми говорихте, без съмнение ще се опитат да ви го отнемат, както Мей Фоо се опита да го отнеме от мен. Може да ви струва живота, както стана с мен.

– Все още желая да го притежавам. Вие ми казахте къде е диамантът – на морското дъно. Ще ми кажете ли колко се отдалечи Миха от кораба, преди да пусне огърлицата? И в коя посока летя? Ще ми отнеме известно време да го намеря, струва ми се, а не разполагам с много.

Призракът се засмя.

– О, но принцесо, аз не съм ви казала къде е диамантът.

– Напротив, Ваша светлост – възрази Серафина, объркана. – Казахте, че Миха го е пуснала в морето.

– Казах, че Миха пусна огърлицата, която ù дадох. Тази огърлица беше фалшива. Аз бях скрила истинския диамант. За да го опазя. Той все още е на борда на „Деметер“.

Сърцето на Сера подскочи от радост. Диамантът бе тук. Талисманът на Мероу беше на кораба, с нея!

– Ще ми позволите ли да го взема? – попита тя.

– Срещу определена цена.

– Ще ви дам всичко, което имам.

– Дори и живота си? – попита инфантата и протегна ръка да докосне бузата на Серафина. Пръстите ù спряха на сантиметър от лицето ù.

С огромно закъснение Серафина осъзна, че е допуснала инфантата да се приближи прекалено много, но въпреки това не трепна. Имаше чувството, че призракът я проверява, изпитва я. Знаеше, че не бива да проявява страх.

– Да, Ваша светлост. Ако това е цената за спасението на кралството ми – отвърна тя.

Инфантата кимна одобрително. Отдръпна ръката си и каза:

– Имате смело сърце, принцесо. И силен дух. И двете ще са ви нужни, защото желая да се завърна у дома и бих искала вие да ме заведете там.

Сякаш целият въздух изчезна от дробовете на Серафина. Молбата на инфантата беше смъртна присъда. Като всички русалки, тя знаеше, че водата пленява човешките души. Ако човек умреше на повърхността ù, душата му отлиташе свободно, но ако загинеше в дълбините, душата оставаше в плен и се превръщаше в призрак.

Никоя душа не иска да бъде пленник. Душите на удавените се съпротивляваха яростно на съдбата си. Силата на тази ярост определяше и силата на призрака. Буйните води, като тези близо до брега, които прииждаха и се отдръпваха под напора на приливите и отливите, както и реките, разпръскваха яростта. Призраците в такива води, като русалийките, бяха сравнително слаби. Можеха да удрят и да щипят, но не и да убиват. Можеха да взимат предмети от живите, но не и да ги задържат. Скитаха се безцелно из водите, в които бяха намерили смъртта си, по-скоро досадни, отколкото опасни.

Призраците на потънали кораби обаче бяха силни. Един плавателен съд, построен така, че да държи океана отвън, можеше също толкова успешно да задържи човешката душа в себе си. Бурната жизнена сила, която се освобождаваше от човека при смъртта му, не се разпръскваше на борда на потънал кораб, а се концентрираше там, където беше загинал човекът – в каютата, в трюма или на борда. Тя се преплиташе с кораба, обвиваше се около гредите, проникваше в стоманените корпуси и именно затова призрачните кораби не гниеха и не ръждясваха. Те устояваха на времето, като черпеха сила от призраците на борда си. И призраците устояваха на времето, завинаги привързани към кораба.