Читать «Гибелна вълна» онлайн - страница 57

– Как? Намирам се в острокон!

Нямате ли си хапвални вътре? Тук библиотеките си имат.

– Имаме! Има една малка на четвърто ниво. Съвсем забравих! Линг, ти си гений!

Разбира се... съм... внимателна, Сера...

– Губиш ми се, Линг.

... чуем... по-късно...

– Добре, русалке. До после – сбогува се Сера, докато заклинанието изчезваше.

Сега, след като Линг замлъкна, залата се стори на Сера двойно по-голяма и двойно по-тъмна, а самата тя се почувства по-самотна отвсякога. С въздишка изплува изпод масата.

Хапвалните представляваха малки щандове за закуски и напитки. Серафина редовно отскачаше до тази в острокона, когато се налагаше да учи до късно, дискретно следвана от кралските стражи. Сега заплува към стената на слушалнята и свали оттам една магмена лампа. Лавата трябваше да се смени. Губеше температура и светеше съвсем слабо, в тъмнооранжево. Все пак ù позволяваше да вижда накъде плува. Подаде глава в коридора и се огледа внимателно. Коридорът изглеждаше празен и навяваше тъга. Нямаше ученици, нямаше преподаватели с черни одежди, нямаше остроки с кошници раковини в ръце, които да се карат на всеки срещнат, че не пази тишина.

Съвсем бавно Серафина пое нагоре. От време на време спираше, за да се ослуша. Почти беше стигнала четвъртото ниво, когато усети вибрации във водата. Скри лампата под полата си и се плъзна през една отворена врата. След няколко секунди пасаж гупи преплува край нея. Тя се отпусна.

Хапвалнята беше сбутана между колекциите по биология и геология. Когато Серафина стигна до нея, видя, че е тъмна и запустяла като останалата част от острокона. Заплува към малкия барплот с надеждата да намери поне пакет миден чипс или охлювни дъвки, но нямаше нищичко. Не беше останал дори един осолен пясъчен червей.

– Страхотно – измърмори тя. Сега трябваше да рискува и да излезе от библиотеката. Опита се да се сети дали наоколо имаше кафенета. Ако имаше, може би щеше да успее да влезе с взлом и да намери няколко плажни сливи. Или мидени пръчици. Каквото и да е.

В този момент върху главата ù падна мрежа.

Серафина изпищя. Изпусна си лампата. Стъкленият ù глобус се пръсна на парчета. Лавата потече по камъните със съсък и бълбукане, от пода се издигна облак пара.

– Пуснете ме! – развика се тя, докато мрежата се увиваше около тялото ù. Тя се боричкаше с нея и се опитваше да отплува, но се омота още по-здраво, до момента, в който почти не можеше да помръдне.

В полезрението ù се появи бледо, очилато лице. Беше на млад мъж.

– Тя е една от нас, магистро, не е ездач на смъртта – каза младежът. – Така мисля де. Поне не е с черна униформа.

Серафина го позна – беше един от остроките, който работеше в раздела за литература. Появи се още едно лице – на възрастен мъж. И той носеше очила. Дългата му коса и брадата бяха посивели. Широките му, лъскави перки бяха черни. Държеше копие. Насочено към нея.

– Магистро Фосегрим? – възкликна тя. – Това съм аз, Серафина!

Появи се трето лице. Детско лице. Изглеждаше на около дванайсет. Серафина беше виждала момичето и преди. Само да можеше да си събере мислите, щеше да се сети откъде я познава.