Читать «В морските дълбини» онлайн - страница 21

Серафина се засмя с горчивина.

– Да покажа сърцето си? На целия двор? Защо? За да може Лучия Волнеро да забие нож в него ли?

– Чух какво каза Лучия. Не ù обръщай внимание. Иска ù се да е принцеса. Иска властта, двореца и красивия принц – каза Таласа.

При думите „красивия принц“ очите на Серафина потъмняха от тревога. Тя примигна, за да я отпъди, толкова бързо, че всеки друг би пропуснал движението. Таласа обаче не беше всеки друг.

– Аха – промълви тя сериозно. – Ето какво било, значи.

Тя седна на едно канапе и потупа мястото до себе си.

– Кажи ми, той обича ли те?

– Да. Не. О, учителко, не знам! – отвърна Серафина през сълзи. – Така мисля. Тоест, така мислех. Но сега не съм сигурна. Не и след това, което каза Лучия.

Тя седна до учителката си.

– Ех, Серафина – започна Таласа и я прегърна. – Казвала ли си на някого как се чувстваш? На майка си? На Тавия? Те какво казаха?

Серафина поклати глава.

– Не съм им казвала. На никого не съм казвала. И няма да кажа.

– Защо?

– Защото все някак ще се разчуе. Придворните ще разберат. И тайната вече няма да е само моя. Ще бъде тяхна. Не би ме разбрала, учителко. Целият ми живот минава пред публика. Никъде не мога да отида сама. Нищо не мога да направя сама. Всяко движение, всяка дума, всеки поглед се обсъждат и разнищват. Затова исках това, тази единствена тайна, да бъде само моя.

Таласа взе ръката на Серафина в своята.

– Грешиш, да ти кажа. Разбирам те. Поназнайвам нещичко за публичния живот. Все пак съм канта мага.

Серафина ù отправи питащ поглед.

– Откриха таланта ми, когато бях съвсем малко дете – започна да разказва Таласа. – Глас като моя, казваше учителката ми, се срещал веднъж на хилядолетие. Можех да усуквам водата, да хвърлям светлина и да въртя вятъра, преди да навърша четири години. На шест ме взеха от родителите ми и ме предадоха в Коледжио. Преди да навърша осем, правех песен-заклинания за баба ти, Артемезия, и нейния двор.

– Как успя да се справиш с това, учителко? – запита Серафина.

Таласа се засмя.

– Не успях. Докато бях малка, изпитвах удоволствие от музиката си. Правех песен-заклинанията, чисто и просто защото обичах да ги правя. Но когато започнах да пораствам и започнах да правя песен-заклинания за двора, започнах и да слушам това, което говореха за мен. Чувах забележките им, някои от тях злобни и жестоки, и им вярвах. Оставих гласовете им да проникнат в мен, в сърцето ми.

Таласа пусна ръката на Серафина. Допря пръсти до гърдите си, над сърцето, после рязко ги дръпна и присви очи, когато във водата се проточиха тънки нишки кръв. Нишките се завихриха като дим в небето, после от тях се оформиха образи. Тогава Серафина видя кървавата песен – спомените, които живееха в сърцето на учителката ù. Видя благородници от двора на баба си как си шушукат зад украсените ветрила.

Никога няма да стане мага... Не ù е достатъчно силен гласът... Твърде е нисък... Твърде е висок... Трелите ù не са достатъчно звънливи... Прекалено е дебела... Прекалено е слаба... Не е красива...