Читать «В морските дълбини» онлайн - страница 2

Зад портата нещо се раздвижи, сякаш се будеше от дълбок сън. Обърна безокото си лице на север и се разсмя.

Шокорет… Амъжитор… Апатеон…

Вража доплува още по-близо до огъня. Изправи се пред образа и затвори очи. Затвори очи пред злото и пред страха. Пред прииждащия кървавочервен прилив. Зарови се дълбоко в собствената си същност и отдаде всичко, което имаше, всичко, което представляваше, на магията. Гласът ù укрепна и се извиси над останалите, удави шепота, пропукването на леда и ниския, бълбукащ смях.

Дъще на Мероу, намери петте.

Смели са те, надеждата за нашето море.

Една със сърце, което носи светлината.

Една, която вижда бъдещето на нещата.

 

Една, която още няма вяра

затуй не може инак, освен да заблуждава.

Една с дух силен, непреклонен,

една, що пее песните на света подводен.

 

Заедно намерете талисманите

на шестимата царували,

скрити под водите на океаните,

щом мракът и светлината се налудували.

 

Шестте не бива да се съберат

заради ярост, жажда или гняв.

Мероу ги разпръсна по света,

за да остане звярът във зандан корав.

 

Елате при нас от реки и морета,

станете едно и в сърце, и в душа,

преди водите и всички във тях

Абадон да превърне във прах.

Нещото зад решетките изкрещя от ярост. Хвърли се към портата. Сблъсъкът изпрати вълни през подводния огън към вещиците. Силата ги блъсна жестоко, почти успя да разкъса кръга, но те устояха. Нещото провря ръка през решетките, сякаш искаше да бръкне в гърдите на Вража и да ù извади сърцето. Подводният огън лумна още по-високо, стана още по-горещ и после изведнъж угасна. Нещото беше изчезнало, реката беше безмълвна.

Една по една вещиците се отпуснаха на дъното. Легнаха в меката кал с пресеклив дъх, затворени очи и плавници, смачкани под телата им.

Само Вража остана изправена на мястото, където допреди малко се въртеше кръгът. Сбръчканото ù лице беше изтощено, старото ù тяло – превито. От дългата ù плитка се бяха измъкнали няколко сиви кичура, които се виеха като змиорки около главата ù. Тя продължи да напява сама, гласът ù се носеше през тъмните води, дрезгав, но непоколебим.

Дъще на Мероу, спри да сънуваш.

В детски игри не ще веч палуваш.

Сънят ти умря, кошмарът дойде,

очи отвори, за да видиш добре.

 

Събуди се, дете, намери ги петте!

Време има още, има и надежда.

Събуди се, дете…

Едно

– Събуди се, дете! Пресвета Цирцейо, пет пъти те повиках! Да не би ушите ти да са се напълнили с пясък тази сутрин?

Серафина се събуди стресната. Дългата ù медночервена коса се вееше като жива около лицето ù. Очите ù, тъмнозелени, гледаха уплашено. Още чуваше бълбукащия смях на нещото в клетката, ужасяващите му писъци. Чувстваше, че е лукаво и разгневено. Огледа се, сърцето ù думкаше силно в гърдите. За момент беше сигурна, че е тук, вътре, с нея, но след малко осъзна, че в стаята ù няма чудовище.

Само майка ù. Която беше също толкова страховита.

– Да се излежаваш точно днес. Довечера е твоето докими и имаш купища неща за вършене.

Светлейшата кралица Изабела, владетелка на Миромара, плуваше от прозорец на прозорец и дърпаше завесите.

През стъклата нахлу носена по вълните слънчева светлина и събуди актиниите, с които бе пълна стаята. Те разтвориха пипалца като цветя и обагриха стените в жълто, кобалтовосиньо и виолетово. Златистите лъчи затоплиха и клонките на водораслите, които растяха по пода. Заблещукаха по повърхността на голямото огледало в богата позлатена рамка и се плъзнаха по гладките стени от полиран корал. Един малък зелен октопод – домашният любимец на Серафина, Силвестър, който досега бе лежал свит в долния край на леглото, се стрелна през водата по-надалеч от светлината.