Читать «Пържени зелени домати» онлайн - страница 21

Щом чула, Сипси изтърчала по стълбите само по тънка рокля и готварска престилка. Докато изхвърчала през задната врата, мама Тредгуд й извикала да си облече палто, но Сипси отвърнала: „Нямам време, госпожо Тредгуд. Трябва да взема онуй бебе“, и изчезнала. Мама чакала на задната веранда и след малко видяла как влакът потегля, а Сипси се връща ухилена до уши, с издрани до кръв крака от търчането из трънаците и на ръце с най-дебелото и черно момченце на света, увито в кърпа с надпис „Хотел «Дикси», Мемфис, Тенеси“. Сипси казала, че майка му се прибирала у дома и й казала, че не смее да се появи с бебе на ръце, тъй като съпругът й тъкмо бил излязъл от затвора след три години.

Така и никой не разбра истинското име на бебето. Сипси каза, че тъй като го била взела от гарата, ще го кръсти Джордж Пулман Пийви, на мъжа, измислил спалния вагон. Но който и да е бил баща му, трябва да е бил едър мъж, защото когато Джордж порасна, стана два метра и сто и петнайсет килограма.

Още от малък татко го водеше в магазина и го учеше на месарския занаят. Джордж колеше прасета още десетгодишен и Сипси така се гордееше с него… а бе нямаше да го обича повече дори да беше нейно собствено дете. Прегръщаше го и казваше: „Миличък, туй, че не сме една кръв, не значи, че не си мой“.

А по-късно, докато съдеха Джордж, се обличаше официално и отиваше в съда и в дъжд, и в пек… По онова време трябва да беше към деветдесетгодишна. Разбира се, човек никога не може да е сигурен точно на колко години са чернокожите.

Сипси все пееше негърски християнски песни… „Напред с товарния вагон“ и „Прибирам се със сутрешния влак“… все за влакове пееше. Вечерта, преди да умре, казала на Джордж как сънувала Исус, облечен целия в бяло като кондуктор на призрачен влак, дошъл да я отведе на небето.

Сипси обаче готвеше в кафенето дълго след като прехвърли осемдесетте. Повечето хора идваха именно заради нейните манджи. Със сигурност не беше заради това как изглеждаше заведението. Когато Иджи и Рут го купиха, кафенето си беше просто една стара барака от другата страна на релсите, близо до пощата, където работеше Дот Уиймс.

Помня деня, в който се нанесоха. Всички бяхме там, за да им помогнем, а Сипси метеше пода, когато забеляза Рут да окачва на стената картина на Тайната вечеря. Спря да мете, погледа картината известно време и попита: „Госпожо Рут, кои са тез на масата с господин Исус?“

Рут отговори мило: „Как, Сипси? Та това са господин Исус и братята му“. Сипси я изгледа и рече: „А-ха. Аз пък все си мислех, че госпожа Мария е родила само един син“ и продължи да мете. Щяхме да се пръснем от смях. Сипси много добре знаеше кои са хората на картината. Просто обичаше да ни занася.

Джулиан и Клио сковаха четири дървени сепарета и построиха още една стая отзад, за да има къде да живеят Иджи и Рут. Стените на кафенето бяха от груб чам, а подът — обикновено дюшеме.

Рут се опита да поразкраси. Закачи картина на кораб, плаващ на лунна светлина, но Иджи мина след нея и я свали, а на нейно място окачи някаква рисунка, дето бе намерила, с няколко кучета, седнали на маса за покер с пури в уста. Под картината написа: „Клубът на киселите краставички“. Това бе името на шантавия клуб, който бяха основали двамата с приятеля й Грейди Килгор. В крайна сметка, като изключим коледните украшения, които сложиха през първата година и които Иджи така и не свали, и един стар железопътен календар, това бе единствената украса в кафенето.