Читать «Жената жерав» онлайн - страница 98

Защо тогава не й беше казал за годежа?

— Аз просто… — рече. — Стана внезапно.

— Внезапно, само дето тя се е нанесла вече при теб, а ти и това не ми каза.

— Всъщност, тя не се е нанесла в същинския смисъл на думата. Все още не е освободила апартамента си…

— А аз съм се виждала с нея веднъж. Веднъж.

— Но ми каза, че я харесваш. Лека нощ! Този май ми показа среден пръст, видя ли го?

— Харесвам я. Тя е…

Аманда млъкна и очите й сякаш се обърнаха към някакъв образ вътре в самата нея, а на лицето й застина израз, който Джордж можеше да определи само като напрегнато замечтан. После изведнъж се зачуди защо му е толкова горещо. От него буквално се стичаше пот на ручейчета.

— Съжалявам, мила — каза той. — Наистина. Просто… Толкова мъничка част от нея е моя, как не разбираш? Иначе тя е на практика непознаваема. И аз алчно пазя всяка малка частичка от Кумико, до която се добера — той сведе очи към чашата с вино, която продължаваше да държи в ръка. — Не ти казах, защото исках годежът да е нещо, за което знам само аз. Част от нея, която е само моя. Съжалявам, ако ти звучи ужасно егоистично, но тя е толкова…

— Разбирам, татко — отговори кротко Аманда. Погледът й се плъзна над рамото на Джордж към Кумико, която подаваше палтата на Клеър, Ханк и видимо пияния Мехмет. — Мисля, че наистина разбирам.

Джордж нежно докосна ръката й.

— Обичам, когато ме наричаш „татко“.

Аманда го погледна и в очите й той видя такава болка, че му се прииска да я притисне в прегръдката си и никога повече да не я пусне да прекрачи вън от прага му, но тогава тя се усмихна колебливо и моментът отмина.

— Отивам да взема Джей Пи.

— Доведи ми го утре, а?

— Добре, татко — отвърна Аманда и пое нагоре по стълбите.

— Аманда — спря я Джордж.

— Да?

— Приятелката ти тръгна ли си?

Добър въпрос, изписа се на лицето на Аманда.

— Сигурно се е уговорила с някого да я закара — сви рамене тя. — Странно. Но и типично за нея.

После тръгна отново нагоре, а Джордж се върна при последните гости — все хора, които, слава Богу, познаваше и, макар и всекиго по различен начин, обичаше.

— Ама си потаен — рече Клеър. — Всъщност, никога през живота си не си бил потаен, затова и тазвечерното ти изпълнение донякъде ме разстрои.

— Не се ли радваш за мен?

— Във възторг съм, мили. Представа нямам как си накарал жена като нея дори да те погледне, но след като си успял…